Боли несбъднатото семе
след светлия проливен дъжд.
Сеячът, щом си дъх поеме,
посява Зов на шир и длъж.

И с Вяра още се надява,
че ще поникне тук и там,
та нейде в почвата корава
за зрънцето да има плам.

Изтича време благодатно
от две прободени ръце,
но ражда ли Плода стократно
дареното с лъчи сърце?

Каква ли мъка го тревожи?
Какъв ли плевел го мори,
щом Дар Небесен то не може
дори с усмивка да дари?

Спестява тъжните въпроси
сеячът с много семена,
че само Бог е, Който носи
на Кръст човешката вина.

А той ще продължи да сее
Завета Му околовръст,
дори от студ да леденее
себичната човешка пръст.

Ще дойде време от торбата
последно семе да дари,
и поизмъчен от съдбата
на колене да се смири.

Пося слова неизразими
на Утешител чист и Свят,
но случи на безплодни зими
и блъсна го човешки хлад.

Какво пък? Той поне опита
и своя дълг не угаси,
но с Вяра, всякога открита,
души поиска да спаси.

Едно несбъднало се семе
в душата на сеяч боли,
а днешното жестоко време
Голгота е, като че ли…

Стефан Главчев
(Тленен остатък)