Отдавна, в прашните антики,
в отминалите времена,
царува Симеон Велики
със Вяра, Дух и писмена.

Там Словото излъскан Меч е
и златен българският век,
но чезне миналото вече
в ума на днешния човек.

Бледнеят старите глаголи,
а разговорът става „чат“.
Една латиница защо ли
си слага властния печат?

Историята се изтрива.
Народът сведен е до роб.
И уж е азбуката жива,
но някой й копае гроб.

А колко на света народи,
отблизо или отдалеч,
си имат Кирил и Методий
със Слово, остро като Меч?

И думите, които греят,
не ги ли Господ съхрани,
та още устните да пеят
„Върви народе“ в бъднини?

Мисли! О, българино древен!
Вдигни Си Вярата за Щит!
Език си имаш – чист, напевен,
и дух, довека упорит!

Догдето реч трепти звънлива
или будител сън не спи,
със азбуката, духом жива,
не ще ни Запад претопи…

Стефан Главчев
(Хрониките български)