Снегът затрупва старите следи,
а стъпките го правят на пъртина.
Каквото съм дарявал отпреди,
навярно днес се помни от малцина.

И жертвата от бялата ми сол
в снега едва ли някой забелязва.
Творец, стократно себе си пробол,
с Небесния си прицел се наказва…

А няма на земята снегорин
да би ме върнал в паметта човешка.
Снегът вали с възторжено „Амин“
и мъката ми гледат със насмешка.

Дъхът горещ от моите гърди
не ще обърне хладина в жарава.
Затрупани са старите следи
в студена пръст, от времето корава.

И въгленчета само – тук и там,
у мен оставят смисъл да живея.
В последния си зов да се раздам
сред ледената снежна одисея.

Тъй слаба е в човека паметта.
Тъй силни – еднодневките суетни.
Снегът затрупа моите лета
със всичките ми Дарове Заветни.

И иска ми се Бог да приюти
Плода ми след живота бързотечен.
Че тук забрава ще ме сполети,
но там, при Него, споменът е Вечен.

Стефан Главчев
(Тленен остатък)