3. ДУХЪТ И СИЛАТА НА ИЛИЯ

“Ето, Аз ще ви изпратя пророк Илия, преди да дойде великият и страшен ден Господен…” (Малахия 4:5)

В цялата втора глава разгледах служението на Йоан Кръстител, през погледа в съвременните духовни реалности. Сега ще навляза в още по-голяма пълнота по темата. Откровението, което получихме за служението на Йоан, ще роди след себе си ново откровение. В мотото, което съм използвал за тая глава, виждаме пророчеството от Бог за Йоан Кръстител, въпреки, че се говори за Пророк Илия. Характерно в това пророчество е фактът, че Духът и Силата на Илия са нужни на земята преди да дойде Второто Пришествие!
Ето защо, подобно на пророчеството от “Книгата на Пророк Исайя”, за което вече разсъждавах, и това в “Малахия” също има ранен и късен етап за своето изпълнение. Христовата Църква днес има огромна отговорност. Отговорност, по-голяма от всеки друг период на нейното съществуване. Грабването ще настъпи в миг на око, при глас на архангел и при Божия тръба. За време, по-малко от секунда, ще се реализира всичко, което Църквата е очаквала в продължение на векове. Нека се замислим. Бог имаше много старозаветни пророци. Като се започне от Моисей и се стигне до Малахия. Всички те са били Святи и непорочни хора. Хора, движими и изпълнени от Святия Дух. Хора, с отдадени сърца и умове на Господа. И въпреки голямото им число, ние четем, че преди да се яви Денят Господен, Бог обещава изпращането на Пророк Илия. Ние вече разбрахме, че Илия дойде и Исус засвидетелства това по категоричен начин. Сега обаче ще разсъждавам върху нещо друго. В мнозина от нас се е появил въпросът:
“Защо именно върху Пророк Илия пада Божието благоволение?”
Бог има много пророци, но потвърждава специално отношение само към двама от тях – Моисей и Илия. Те са, които се явяват на Исус при Неговото Преображение. Те са двете маслинени клонки, двамата помазани, които стоят пред Господаря на целия свят. Те са, които ще пророкуват по време на Голямата Скръб при изявата на Антихрист. Тези двама мъже олицетворяват с присъствието си две духовни генерации. Не е трудно да се досетим, че Моисей олицетворява Законът, а следователно и Израил. Точно това показват думите на Исус пред фарисеите:
“Не мислете, че Аз ще ви обвиня пред Отца; има един, който ви обвинява – Моисей, на когото вие се облягате…” (Йоан 5:45)
Това е ролята на Моисей, но нас ни интересува каква е ролята на Пророк Илия. Ако Моисей олицетворява Израил, то какво олицетворява Илия? Виждаме, че за да се яви Исус на света, бе нужно Йоан Кръстителят да предиде в Духа и Силата на Илия. Без Духа и Силата на Илия нямаше да се яви Христос, нямаше да се премине от Закон към Благодат, от водно кръщение към кръщение със Святия Дух.
В какво се състоеше Духът и Силата на Илия?
Именно в това, че Йоан проповядваше Покаяние, свързано с водно кръщение? Преобраз на какво е то? Евангелието ни показва, че Исус, преди да се изпълни със Святия Дух, дойде и се кръсти от Йоан, тоест, дойде под Духа и Силата на Илия, казвайки на Пророка:
“Остави Ме сега, защото така ни е прилично да изпълним всичко, що е право…” (Матея 3:15)
Исус беше длъжен да изпълни това, което е право и прилично за изпълнение. Но какво е водното кръщение? Това не е просто поливане с вода, но духовен акт, който води след себе си и изпълването със Святия Дух. Отговорът ще намерим в “Първото съборно послание на Петър”, където Апостолът изявява тайната на водното кръщение:
“…вода, която в образа на кръщението и сега ви спасява, (не измиването на плътската нечистота, но позива към Бога на чистата съвест) чрез възкресението на Исус Христос…” (1 Петрово 3:20-21)
От този стих разбираме, че чрез водното кръщение се умива не плътта, но съвестта на човека. Тази чиста съвест отправя позив към Бога! Съвестта на човек е слугата, който отваря вратата на сърцето, когато Исус хлопа и чака някой да чуе гласа Му. Именно затова Бог я положи в духа на човека. Това е една от големите тайни на Божието Слово. Как да я усвоим? В “Книгата на Пророк Еремия” Бог обеща нещо, което ще извърши за човеците. Ето Неговите думи:
“Но ето заветът, който ще направя с Израилевия дом след ония дни, казва Господ: Ще положа закона Си във вътрешностите им, и ще го напиша в сърцата им; Аз ще бъда техен Бог, и те ще бъдат Мои люде…” (Еремия 31:33)
“След ония дни…” – казва Господ. След кои дни? Естествено след дните, в които Законът, даден чрез Моисей, ще отстъпи мястото си на Благодатта. Виждаме още, че Бог казва: “заветът, който ще направя с Израилевия дом”. Старият Завет бе завет на отношение с евреите, така че Бог, давайки обещанието, го даде на евреите. Но то не беше обещание само за тях. Апостол Павел разкри това, като каза:
“…по откровение ми стана известна тайната, (както и по-преди вкратце ви писах, от което, като прочитате, може да разберете моето проумяване в Христовата тайна), която в други поколения не биде известна на човешкия род, както сега чрез Духа се откри на Неговите свети апостоли и пророци, а именно, че езичниците са сънаследници, като съставляват едно тяло, и са съпричастници на (Неговото) обещание в Христос Исус чрез благовестието…” (Ефесяни 3:3-6)
“Езичниците са сънаследници…” – говори Апостолът. Това иде да покаже, че те се ползват от обещанията на Божието Слово.
Как да разбираме това?
Именно така, че след ония дни Бог е положил Закона Си във вътрешностите и сърцата не само на евреите, но и на езичниците!
Как щеше да действа този Закон във вътрешностите и сърцата?
Отговорът е: Чрез съвестта!
Ето затова Апостол Петър казва, че водното кръщение е позив към Бога на чистата съвест. Искам да разберете – става дума за позив към Бога, а не за общение с Него. Позивът е желание за общение, желание да намериш Присъствието, а не самото Присъствие. Откъде сила в човешката съвест, за да прави позив към Бога? Ето откъде – от законите, които Бог е положил във вътрешностите и написал в сърцата на хората. Разбирате ли, че те вече не действат отвън, а отвътре, от духовното естество на човека?. Йоан Кръстителят беше наясно с тази тайна, както и вие сте сега. Той знаеше какво велико Дело е извършил Отец и затова неговото служение бе една духовна регистрация и потвърждение за преминалия Закон в сърцата на хората. Помислете върху факта, че при издъхването на Исус завесата на Храма се раздра през средата, така щото вече да няма Светая Светих и богослужение по Закона. Но това не значеше, че Законът се е изпарил и изчезнал, а че е намерил една по-съвършена скиния, едно по-превъзходно място за себе си – човешкото сърце. Той вече беше там. Когато при Йоан Кръстител идваха фарисеи и книжници, за да се кръстят от него, той ги питаше:
“…кой ви предупреди да бягате от идещия гняв?” (Матея 3:7)
Кой или какво беше предупредило фарисеите и книжниците? Със сигурност можем да кажем:
Съвестта, като свидетел на Закона, действащ от сърцето.
Отново Апостол Павел хвърля изобилна светлина по този факт, като казва за езичниците, тоест, невярващите:
“…понеже, когато езичниците, които нямат закон, по природа вършат това, което се изисква от закона, то, и без да имат закон, те сами са закон за себе си, по това, че те показват действието на закона, написано на сърцата им…” (Римляни 2:14-15)
Действието на Закона при езичниците е написано в сърцата им. Кой го е записал? Именно Бог? И забележете, че се казва за езичниците, че те “по природа вършат това…” Природните неща са неизменна даденост от Бога, която не може да се наруши. Искам много добре да разберете това, защото ще ни бъде нужно за разбирането на тази книга. В абсолютно всеки човек Бог е положил законите Си, за да бъдат те противовес на Злото. Чистата съвест е не по-малко скъпоценна от чистата вяра, защото:
Не можем да имаме чиста вяра, ако нямаме чиста съвест!
И ако човешката душа е оприличена от Словото Божие като житен клас, то помислете какво е житният клас? Не са ли скъпоценни в него зрънцата, които не човеци, а Бог е направил да се родят? Жъне се житото, а не плявата! А самата жетва – това е да призоваваме хората на Покаяние, тоест, на живителното действие на Божиите закони в сърцето, които подготвят човека за връзката му с Исус. Никой не може да повярва в Бог, ако не подготви сърцето си за Него, ако не се отвърне от греховете си, не просто в ума, а дълбоко в сърцето си. Покаянието не е декларация или извинение. Покаянието е промяна – дълбока и съдбоносна. Покаянието е необходимо условие, за да може Святият Дух да влезе в сърцето.
“Ето, стоя на вратата и хлопам!” – ни казва Исус.
Кой отваря вратата на сърцето?
Исус е отвън и чака да бъде отворено, но Той има основание да чака, защото наистина има някой да отваря вратата и това е Покаянието.
Това е позива към Бог на чистата съвест!
Колко малко е било разбирането в Църквата за ролята на Покаянието! И колко много християни са заприличали досущ на Апостол Петър, който отхвърля Божията заповед за общение с езичниците и потръпва при мисълта, че трябва да влезе в общение с езичника Корнилий, като казва:
“Никак, Господи, защото никога не съм ял нищо мръсно и нечисто…” (Деяния 10:14)
Но какво гласеше божественият отговор:
“Което Бог е очистил, ти за мръсно го не считай…” (Деяния 10:15)
Слава да бъде на Бог Отец за положените Му закони в сърцата на хората. Корнилий беше очистен не от човеци, а от Самия Бог, за да се изпълнят думите на Исус, Който казва:
“Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил и Аз ще го възкреся в последния ден. Писано е в пророците: “Всички ще бъдат научени от Бога” Всеки, който е чул от Отца и се е научил, дохожда при Мене…” (Йоан 6:44-45)
Не човеци, но Отец ни привлича при Исус! Това е Неговото дело! Благовестието само прави така, че Святият Дух докосва съвестта и я умива чрез Словото, за да я активира и така да дойде Покаянието. А то иде по един велик и невидим начин чрез водното кръщение. Тогава ние “чуваме” от Отца и се “научаваме”, за да отидем при Исус. В тази глава говоря за Духа и Силата на Илия, а те са свързани с Покаянието и съвестта. Мнозина може да нямат това знание, но човешкото сърце е като антена, настроена да приема определени вълни. До мига на Покаянието тя е настроена на канала “Дявол” и приема редовните му емисии. Виждате ли, антената по принцип е хубаво нещо, добро нещо. Но когато се използва за нечестиви намерения, става много зло и опасно. Покаянието е вярната настройка на антената, нейното обръщане към животворящите Божии вълни. Едва тогава вълните влизат през антената и на екрана на живота ни се появява Исус. Ето затова първо се яви Йоан Кръстител и чак след това Божият Син. Първо идва Покаянието, а след това вярата в Бога. Не е възможно да съществува Покаяние и то да не е под Божието благоволение. Давид в един от псалмите си казва на Бога:
“Защото не щеш да Ти принеса жертва; всеизгаряния не Ти са угодни. Жертви на Бога са дух съкрушен; сърце съкрушено и разкаяно, Боже, Ти няма да презреш…” (Псалом 51:16-17)
А чрез “Книгата на Пророк Йоил” Бог отново и отново ни фокусира в Покаянието, като казва:
“…даже и сега се обърнете към Мене с цялото си сърце, с пост, с плач, и с ридание; и раздерете сърцето си, а не дрехите си, та се обърнете към Господа вашия Бог…” (Йоил 2:12-13)
Виждате ли защо е необходим Духът и Силата на Илия? Виждате ли колко отговорно е това знание за Църквата? В ден, когато трябва да викаме с цяло гърло: “Покайте се!” – ние сме се затворили в дух на комфорт и безразличие. Нека кажа още нещо. Йоан Кръстителят няма да слезе от Небето. Той свърши неговата работа. Той направи това в рамките на своя живот и пред човеците от своето поколение. Въпросът е:
Какво правим днес ние?
Нивите отдавна са побелели за жетва, но мнозина нямат готовността и силата да се съпротивят на религиозната власт, на светското самочувствие и църковна апатия. Късният дъжд вече вали, а ние се крием под чадърите на свръхдуховност, решили, че няма какво повече да променяме в нас и около нас.
Искам да ви провокирам! Искам да ви конфронтирам с онова, което казва Божието Слово. Пригответе се да чуете слово, толкова мащабно, че е възможно мнозина да се уплашат и оставят тази книга, като кажат:
“Това аз не мога да постигна!” или: “Това не се отнася за мен!”
Но Исус ще каже, че се отнася за всички. Ето Неговите думи:
“Истина ви казвам: Между родените от жени, не се е въздигнал по-голям от Йоан Кръстителя; обаче, най-малкият в небесното царство, е по-голям от него…” (Матея 11:11)
Нека забележим, че Исус казва:
“Най-малкият в небесното царство…”
Зная, че е възможна реакцията на някой, който ще каже:
“Аз все още не съм в Небесното Царство, но съм на път за него…”
Тогава има много дълго да вървиш, братко!
Нека следващите думи на нашия Господ те насърчат, за да оставиш това малодушие и да прегърнеш Истината:
“Но ако Аз чрез Божия Дух изгонвам бесовете, то Божието царство е дошло върху вас…” (Матея 12:28)
и още:
“Божието царство не иде така, щото да се забелязва; нито ще рекат: Ето тук е! или: Там е! защото, ето, Божието царство е всред вас…” (Лука 17:20-21)
Нека отново да се върна на думите на Исус за Йоан Кръстител. Господ казва, че и най-малкият между нас е по-голям от Йоан. Как да разбираме това? Йоан Кръстител беше най-великият Пророк до изявяването на Исус Христос. Той предиде пред Лицето на Бог в Духа и Силата на Илия. Тогава пълнотата на Христовите думи изглежда така:
И най-малкият в Небесното Царство ще предиде в Духа и Силата на Илия, в Слава, по-голяма от тази на Йоан Кръстителя!
Това твърдение не е мое, но на Святия Дух. Той ми го даде и отвори очите ми за него. И аз вярвам и зная, че мнозина ще намерят призванието си в тези думи. Последният дъжд, който Бог излива на планетата Земя, е белязан именно от Силата на това твърдение. То е генералното видение пред цялата Христова Църква. Всички се питаме:
“Кога ще дойде Исус? Няма ли най-сетне да настъпи Грабването?”
Нека ви кажа отговора:
Когато и най-малкият в Небесното Царство предиде в Духа и Силата на Пророк Илия, в Слава, по-голяма от тази на Йоан Кръстител, тогава ще видим и участваме в Грабването на Църквата!
Мнозина, четейки думите на Господ Исус, смятат, че Той визира онова съвършенство в човека, което ще е настъпило след Грабването. Но за какво ще са нужни Духът и Силата на Илия в Небето? Там няма нужда от Покаяние, там няма дух на Езавел, там няма повод и причина за духовно воюване. Виждате ли, че Исус ни сравнява с Йоан в момент, когато Пророкът е на земята. Исус не каза:
“И най-малкият в Небесното Царство ще бъде по-голям от Йоан!”
но:
“И най-малкият в Небесното Царство е по-голям от Йоан!”
Тези думи показват, че Исус визира настоящето, а не бъдещето. Ние трябва да бъдем по-големи от Йоан тук, на тази земя, в този свят, защото Бог направи Йоан велик не в Небето, а в пустинята. Не Небето, а този свят има нужда от Покаяние! Не Небето, а този свят има нужда от Духа и Силата на Илия! Не Небето, а този свят ще бъде озарен от Славата на Исус Христос! Проповядвайки на хората за Небесното Царство, ние ще предидем в Слава, многократно по-голяма от тази на Кръстителя. Залогът за това е късният дъжд, зареден с Духа и Силата на Илия.
Думите на Исус не са просто добро пожелание. Те са условие и велик критерий пред Църквата. Те са изискването на Божия стандарт преди Грабването. Може би ще кажете:
“Как ти хрумна това, човече? Какви ги говориш?”
Нека ви обясня. Предстои Грабването на Църквата. Не нещо друго, но цялостно преобразяване на нашите души и тела. Стандартът на Грабването е Пророк Илия, защото той бе грабнат и не видя тление. Помислихте ли за това? Току така ли човек напуска материалния свят, без да види тление? Но Илия го напусна точно така. Този старовременен Пророк изпълни някои условия, за да бъде грабнат в Небето. Той беше готов да бъде грабнат. Готови ли сме ние? Бог дълго работи в сърцето ми при подготовката на тази книга. Аз трябваше да изора дълбоки почви, да копая усърдно в продължение на месеци, докато бликнаха живите води на Духа. И когато застанах пред Бога и поисках отговора за Пророк Илия, Той ми каза:
“Стефане, знай, че не Аз поисках Илия да се качи в Небето, а го поиска той! Аз просто му показах условията за това Грабване, но ги изпълни той! Ето защо го направих свидетел на онези духовна генерация, която има щастието, честта и Славата да преживее онова, което преживя и той! И тази духовна генерация сте вие, едно от Моите последни поколения в Христос…”
На нас днес е отредена честта да възпитаме и утвърдим последното поколение на Господ Исус Христос. Сега ние сме чедата, но утре ще бъдем бащите. И нашите деца трябва да получат от нас пълнотата на Божието познание и Сила. Бог иска да запомним:
Духът и Силата на Пророк Илия дават готовността за Грабването на Църквата!
Естествено е, че този Дух и тази Сила ще дойдат не отнякъде другаде, но от Святия Дух. Тази глава има за цел да обясни някои аспекти на готовността, която Бог ще изгради във всички вярващи, от най-малкия до най-големия в Христос. Ако Исус е видял, че и най-малкият в Небесното Царство е по-голям от Йоан Кръстител, то нека думите на Бог да бъдат верни, а човешките да се счетат за лъжливи. Учудващо е, но мнозина от нас винаги търсят доводи срещу Истината, аргументи срещу познанието на Бога, например:
“Не иска ли Исус да каже, че сме по-големи от Йоан Кръстител, защото имаме Святия Дух?”
Йоан също имаше Святия Дух, даже, за разлика от нас, Го получи още от рождението си. Но Славата, която Бог е промислил за нас е по-голяма от тази на Йоан. Сам Кръстителят изповяда като каза:
“Той (Исус) трябва да расте, а пък аз да се смалявам…” (Йоан 3:30)
Йоан трябваше да се смалява, защото духовния прицел Бог щеше да обърне към Исус Христос. Покаянието не е всичко. Във вярата след това Покаяние е Силата! Но ако няма Покаяние, то как ще има вяра? Трябва да забележим и още нещо. Йоан предиде в Духа и Силата на Илия, но не бе грабнат като него в нетление. Може би се питаме защо. Аз самият се питах защо и не беше трудно да намеря отговора. Отговорът е, че той прояви съмнение в Исус Христос, пращайки учениците си да Го питат:
“Ти ли си Оня, Който има да дойде, или друг да очакваме?” (Матея 11:3)
Големият Божий Пророк за миг допусна съмнение в главата си и това даде власт на Сатана. Казвам “власт”, имайки предвид категоричния стих от Евангелието, който коментира това:
“А когато чу Исус, че Йоан бил предаден на властта, оттегли се в Галилея…” (Матея 4:12)
Дяволът вече имаше сила да поиска и притежава главата на Йоан Кръстител и Ирод не се посвени да я отсече. Аз зная, че в този момент Исус е изпитал голяма болка. Аз усетих болката в Божието Сърце, докато Духът ми даваше да размишлявам за това. Болка, че Йоан така лекомислено губи по-голямата награда – нетлението. Защото, ако не бе се усъмнил, той наистина нямаше да види тление, защото вървеше по стъпките на Пророк Илия. Това е и другата причина Господ да заяви, че и най-малкият в Царството е по-голям от Йоан. Защо? Защото и най-малкият в Небесното Царство не бива да допуска съмнението, което прояви Йоан Кръстител!
А сега да продължа нататък. За да се концентрираме в пълнотата на темата за Духа и Силата на Илия, е нужно да прочетем едни най-важни думи на Исус. Ето какво казва Той:
“А от дните на Йоан Кръстител досега небесното царство насила се взема, и които се насилят го грабват…” (Матея 11:12)
Тези думи са крайъгълният камък на Грабването. В тях също се говори за Грабване. Какво искам да ви подсетя? Именно това, че за да бъдем грабнати от Исус е нужно преди това да сме грабнали Царството Му.
Първо ние грабваме Царството, а след това Царството грабва нас!
Разбирате ли това? Проумявате ли го? Не е възможно да влезеш в Небесното Царство при завръщането на Исус, ако преди това не си влязъл с вярата си в Него. Алелуя! “Как да вляза?” – ще попиташ ти. Отговорът е в стиха: Като се насилиш! Но за да се насилиш ти е нужна сила, нужен ти е дух! Вдъхнови се от един старозаветен Пророк, който се насили и влезе в Небето! Това Небе не му бе поднесено на тепсия. Към него той се бе стремил през целия си живот. Илия извървя път и плати цена за това Небе.
Същото Бог иска да сториш и ти!
Всички знаем каква тотална победа имаше Пророкът над Езавел и нейните четиристотин и петдесет пророци. Той ги заведе при потока Кисон и ги изкла. Това бе най-големият удар, правен някога срещу седалището на беззаконието. Езавел беше бясна. В един миг Божият Пророк събори властта и демоничното й влияние над Израил. Мощната чародейка не се примири с новината. Тя изпрати свой вестител при Илия, който заплаши Пророка със смърт. И ние четем, че Илия се уплаши за живота си и побягна от лицето на Езавел, като отиде в пустинята. В първия миг като че ли в Пророка има моментно малодушие. Но в думите му ще прочетем друго:
“Доволно е, сега, Господи, вземи душата ми, защото не съм по-добър от бащите си…” (3 Царе 19:4)
Забелязвате ли, че сърцето на Пророка имаше особен критерий за богоугодност. При всичкото си служение към Бога Илия бе разбрал някои истини. А най-важната от тях е тази, че спазвайки Закона, можеш да унищожиш служителите на дявола, но не и самият дявол!
Илия беше поразил пророците на Езавел, но не и духа на Езавел. Последният отново показваше страшни зъби, готов да търси реванш и отмъщение. В сърцето на Пророка имаше не толкова страх от дявола, колкото болка, че Законът не е достатъчен, за да се утвърди пътя на Господния народ. Подобно на предците си и Илия беше стълп на Стария Завет. Но виждаме към какво клони неговата изповед. Той иска да умре, иска Господ да вземе душата му, защото не е по-добър от бащите си. Друг на негово място навярно би казал:
“Алелуя! Господи Йеова! Аз съм по-добър от бащите си! Че кой друг е имало като мен, който в един ден да унищожи четиристотин и петдесет пророци на Ваала? Кой друг е имало, освен мен, когото Ти да послушаш и три години и половина да не вали дъжд, а след това отново да ме послушаш и пак за завали? Алелуя! Аз наистина съм много по-добър от бащите си! Помисли, Господи, това да не се забрави! Нека всички да знаят колко велик Пророк е живял на земята…”
Илия можеше да постъпи така. Но не постъпи така. Защо ли? Защото имаше ревност за Господа. Ревност за Божиите неща! Ревност, че Бог може да даде на човеците нещо повече от Закон!
Вие няма да разберете сърцето на Илия, ако не се поставите на негово място. Опитайте се да си представите как по ръцете ви съхне кръвта на стотици лъжепророци…
Ще се зарадвате ли? Ще ликувате ли? Не казва ли Словото, че Бог не благоволи дори в смъртта на нечестивия?
Да! Илия защити Името на Всемогъщият Йеова! Но сърцето му беше смутено. И със сигурност Илия се е запитал:
“Докога беззаконието ще се заплаща с толкова много кръв? Няма ли Бог по-съвършен Път? Няма ли по-съвършен начин за победа над Злото?”
В този момент Бог е гледал от Небето Своя Пророк. Гледал е сърцето му и промяната, която се заражда там. Гледал е как Илия протяга ръка към онази сетнина, която Синът Му ще донесе на човешкия род. Ние ще разберем, че Илия направи две стъпки в познаването на Исус Христос.
Първо: Той поиска да умре, казвайки:
“Доволно е сега, Господи! Вземи душата ми!”
Второ: Той се отрече от себе си, казвайки:
“Не съм по-добър от бащите си…”
С първата стъпка Илия изпълни Словото на Исус, Който казва:
“Който намери живота си, ще го изгуби; и който изгуби живота си, заради Мене, ще го намери…” (Матея 10:39)
С победата над Езавел Илия не намери удовлетворение в живота си, не се възрадва и не седна да празнува. Той се смути, че с цената на толкова много кръв трябваше да се отстоява Божията Воля. Ето защо Илия разбра, че не намира живота си в тази победа и затова поиска да го изгуби, тоест, да плати цената за нещо по-добро. С втората си стъпка Илия изпълняваше Словото на Христос, Който казва:
“Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си, и така нека Ме последва…” (Матея 16:24)
С тези две стъпки на вяра Илия викаше Исус. Той бе старозаветен Пророк, но бе стъпил с нозете си в Словото на Исус Христос. Той беше стълп на Закона, но сърцето му копнееше за Благодат. И ние ще видим, че Илия не чака дълго за отговора на Исус. Ето как Божият Син му отговаря:
“Тогава легна и заспа под смриката; после, ето, ангел се допря до него и му рече: Стани, яж. И погледна, и ето при главата му пита печена на жаравата и стомна с вода. И яде, и пи, и пак легна…” (3 Царе 19:5-6)
Ангелът на Исус дойде при Илия и му даде нова, от което Пророкът имаше нужда – хляб и вода. Моля ви да забележите, че това бе хляб, печен на жарава. Имаше необикновена жарава в Илиевия дух. Тя се разпалваше от особен огън. Огън, за който Божието Слово казва:
“Ревността е остра като преизподнята, чието святкане е святкане огнено, пламък най-буен…” (Песен на песните 8:6)
Трябва да се замислим над това. Ревността на Илия беше най-важната стъпка към Небето. Питката, която донесе ангелът, бе Христовото Слово, но тя бе изпечена в жаравата на Илиевата ревност. Един от най-големите проблеми в Църквата днес е липсата на ревност, липсата на онзи огън, който, изпичайки Божието Слово, го втвърдява като го прави храна не за младенци, но за пораснали в Исус Христос духовни човеци. На едно място в “Евангелието от Йоан” Господ заявява:
“Както живият Отец Ме е пратил, и Аз живея чрез Отца, така и онзи, който се храни с Мене, ще живее чрез Мене. Тоя е хлябът, който слезе от небето; онзи, който се храни с тоя хляб, ще живее довека, а не както бащите ви ядоха и измряха…” (Йоан 6:57-58)
Ако се храним с Исус, то ще живеем чрез Него. Но ние не можем просто да отворим устата си и там да влезе Хлябът. Исус предупреждава, че “бащите ядоха и измряха…” Какво ядоха бащите? Апостол Павел ще ни потвърди, че и те ядоха Словото на Христос и пиха от Духа Му:
“Защото, братя, желая да знаете, че, макар да са били бащите ни всички под облака, и всички да са минали през морето, и в облака и в морето всички да са били кръстени от Моисея, и всички да са яли същата духовна храна, и всички да са пили от същото духовно питие, (защото пиеха от една духовна канара, която ги придружаваше; и тая канара бе Христос), пак в повечето от тях Бог не благоволи; затова ги измори в пустинята…” (1 Коринтяни 10:1-5)
Защо Бог тогава не благоволи в бащите? Отговорът е:
Защото нямаха ревност за Неговото Слово!
Не можеш просто да отвориш Библията, за да ядеш! Ти трябва да я предпочетеш пред всичко друго. Да гориш от един дълбок вътрешен огън, който копнее за духовния хляб. Илия копнееше така и затова Господният ангел му даде питка, а не тесто. Нека ви запитам:
“Кой от вас, като отиде в хлебарницата и поиска да си купи хляб, му дават тесто? Ще го нахрани ли тестото? Ще усети ли вкуса му? Няма ли да е блудкаво онова, което вкусва?”
Спомнете си притчата на Исус:
“Небесното царство прилича на квас, който една жена взе и замеси в три мери брашно, докле вкисна всичкото…” (Матея 13:33)
Виждате ли, Небесното Царство е като тесто, но в него влиза онзи, който съумее да го вкуси, тоест, да го утвърди в себе си. А да утвърдиш едно тесто не значи ли да го използваш по предназначение? Какво друго предназначение да има тестото от това – да се направи хляб от него? Нека тогава да направя извод за предназначението на Небесното Царство:
Небесното Царство дава вяра, надежда и любов на всеки човек, тъй щото всички да бъдем съобразни с Небесния Цар!
Не направим ли от тестото хляб и не родим ли Христос в себе си чрез Словото, то суета са нашите очаквания, лицемерие е нашата вяра. Хлябът, Който слиза от Небето, вкусват като Хляб само онези, които имат ревност за Господа. За останалите Той просто е блудкаво тесто. Това се отнася не само за личната ни опитност с Исус Христос, но и за длъжността ни на благовестители, тоест, Божии хора, хранещи гладните с Хляба на Живота. Колко от нас изпичат добре този Хляб, преди да Го дадат на гладните? Колко от нас правят така, че хората наистина да вкусят и видят, че Господ е благ? Моля ви да разберете това, което ви пиша, защото не е плод на ума ми, но извира от сърцето ми. Ако Исус е Хлябът, то Църквата не е ли Солта за Този Хляб? Не е ли наша длъжност да правим Небесното Царство така привлекателно, каквото е в наистина? Хлябът, който се яде, е вкусен, но колко по-вкусен става, когато е подправен със сол? Ето затова е нужно да облечем духа си с ревност за Бога, с постоянно горящ огън на любов към Господ Исус Христос, за да бъде Словото в устата ни Истински Хляб, а не блудкаво тесто. Дотук за ревността.
Нека продължа нататък. Господният ангел даде на Илия не само питка, печена на жаравата, но и стомна с вода. Пророкът не само, че беше гладен за Христовото Слово, но бе жаден и за Неговия Дух. В този миг в сърцето на Илия гореше буйна ревност, но, както вече прочетохме, “ревността е остра като преизподнята…” Нужно беше към тази ревност да се прибави утеха, за да има ревността правилен прицел, верен фокус. Понякога чувстваме в себе си огън, който ни изгаря. Тогава ставаме дързостни, смели, безстрашни. Силата бълбука в духа и ни изгаря, а сякаш не знаем какво да я правим, къде да я насочим. Тогава е нужна “стомната с вода”, нужно е напояване от Святия Дух, защото Неговата Благодат ще обнови ума за онова разбиране на Божията Воля, при което ще имаме не само ревност, но и благоразумие, тоест, мярката мъдрост, която да държи под контрол ревността. Запомнете това:
Ако ревността е Огънят за Бога, то благоразумието е Водата от Бога и тези двете поддържат помежду си духовен баланс!
Аз лично вярвам, че Исус владееше прекрасно този баланс в Себе Си, но въпреки това позволи на ревността в един миг да “скочи” нагоре по скалата на сърцето Му, за да разберат всичките религиозни властници, че по всяко време е могло да бъде такъв, какъвто Го видяха в Ерусалимския Храм. Но Слава на Бога за Неговата Милост, понеже Исус не дойде да съди света, но да го спаси чрез Себе Си. Нека тези, които имат ревност, не пренебрегват “стомната с вода”, защото дяволът може да я придърпа в територията на фанатизма. Нека онези, които имат благоразумие, да не пренебрегват “огъня”, защото лесно от него може да се премине към страх от дявола. Нека всичко в нас да има своя духовен баланс.
А сега да видим какво се случи по-нататък с Илия. Следващият стих, който четем, вече показва развитие и прицел от Бога:
“И ангелът Господен дойде втори път та се допря до него, и рече: Стани, яж, защото пътят е много дълъг за тебе. И той стана, та яде и пи, и със силата от онова ястие пропътува четиридесет дена и четиридесет нощи до Божията планина Хорив…” (3 Царе 19:7-8)
Пътят щеше да е много дълъг за Илия. Укрепен от Словото и пълен с ревност и благоразумие, Божият помазаник пътува четиридесет денонощия до Божията планина Хорив. Това е другото име на Синайската планина. Защо или какво имаше предвид Бог, та да праща там Илия? Пророкът не тръгваше на екскурзия под надслов: “Опознай родината, за да я обикнеш!” Илия предприемаше духовно пътуване с една цел:
Да познае Исус Христос и да не види тление!
Въпросът е:
Защо Бог изпращаше Илия именно на Синайската планина?
Преди да отговоря, искам да ви дам един пример от моя живот:
Когато влизах в казармата, от военното окръжие ми взеха паспорта и ми връчиха повиквателна. След две години служба се уволних и първото нещо, което трябваше да направя след като си облека цивилните дрехи, бе да отида до военното окръжие, за да си получа паспорта. Аз вече бях приключил със службата си, но паспортът все още не беше в мен. Бях свободен от казармата, но не бях валиден за света, защото не можех да се легитимирам. Едва когато си взех паспорта, почувствах свободата, която за две години бях изгубил, изпълнявайки военния си дълг.
Виждате ли, Пророк Илия бе страж на Стария Завет. Старият Завет бе казармата, където той служеше на своя Военачалник. Но ето, че Божият помазаник осъзнава в сърцето си нещо велико, а именно:
Освен казарма, има и място, пълно с блаженство и чудесна свобода!
И Илия започва да вика към Военачалника:
“Боже, какво има вън, зад стените на Стария Ти Завет? Какво има в сърцето Ти за бъдещето на това човечество?”
Бог послуша от Святото Си Небе зова на Илия и реши да го “уволни” от казармения дълг. Затова му посочи “военното окръжие” – Синайската планина – откъдето Илия ще получи легитимация за Небето. Днес има твърде много църкви, които са зад стените на казармата, под властта на Закона, нямащи представа колко голяма Благодат очаква да ги покори и изпълни. Нека си спомним, че на Синайската планина Бог даде Закона Си чрез Пророк Моисей на Израил. До този момент Илия беше служител на Закона, следователно – поробен под Закона. Моля ви да внимавате в онова, което ще прочетете оттук нататък. В посланието си Апостол Павел казва в тази връзка:
“Кажете ми вие, които желаете да бъдете под закона, не чувате ли що казва законът? Защото е писано, че Авраам имаше двама сина, един от слугинята и един от свободната; но тоя, който бе от слугинята, се роди по плът, а оня, който бе от свободната – по обещание. И това е иносказание, защото тия жени представляват два завета, единият от Синайската планина, който ражда чеда за робство, и той е Агар. И тая Агар представлява планината Синай в Арабия и съответства на днешния Ерусалим, защото тя е в робство с чедата си. А горният Ерусалим е свободен, който е на всички майка…” (Галатяни 4:21-26)
Илия искаше да бъде свободен. Сърцето му се стремеше към горния Ерусалим. Но за да отиде горе беше нужно Господ да му даде духовна легитимност, тоест, да го освободи от робството на Закона, обличайки го с Небесната Си Благодат! Ето затова Господният ангел каза на Пророка, че пътят е много дълъг за него. На същата планина, където Бог бе дал Закона, Илия щеше да бъде освободен от Закона. Но за да се случи това, Божият слуга щеше да премине през най-голямото си изпитание до този момент. Както впоследствие с Израил, така и пред Илия Бог Отец щеше да положи Камъка, Който е изпитание за вяра, защото е писано:
“Ето, полагам в Сион камък за основа, камък отбран, скъпоценен, крайъгълен, за твърда основа; който вярва в него, не ще прибърза да бяга…” (Исайя 28:16)
Как щеше да постъпи Илия? Той вече беше пристигнал на Синайската планина. Знаеше, че не е случайно там. Знаеше, че един друг Пророк преди него се беше качил в планината, за да получи плочите с Божиите заповеди. Нека прочетем какво направи Илия в Синайската планина:
“И там влезе в една пещера, гдето се и засели…” (3 Царе 19:9)
Чудно място за живот избра Илия. Представяте ли си го? Божият Пророк започна да живее в една пещера. Моля ви да оставим настрана плътското мислене и се концентрираме в духовния смисъл на този факт. Както Йоан Кръстител живееше в пустинята и това не беше само пустиня в географския й смисъл, така и Илия се засели в пещера, но не за да практикува спелеология, а за да извърши необходимата стъпка според Божия план. Пещерата беше духовна. Когато влезем в пещера, първото впечатление от нея ще бъде това, че вътре е тъмно. Пещерата е място, където няма достъп на светлина. В нея човек е като сляп, освен ако не си носи някакво светило. Как да разбираме това, че Илия доброволно избра за живот място, в което не влизат слънчеви лъчи? Преди всичко:
Като желание да приеме съдба от Исус Христос и за Исус Христос!
Може ще ме попитате откъде правя този извод. Нека ви кажа откъде. В “Евангелието от Йоан” Исус изявява съдбоносната Си мисия, казвайки:
“За съдба дойдох Аз на този свят, за да виждат невиждащите, а виждащите да ослепеят…” (Йоан 9:39)
Илия не беше виждащ, та да ослепее. Той смири себе си. Той дълбоко в себе си призна, че е сляп за Божията пълнота и това негово смирение бе като преобраз на пещера.
“Боже, открий ми се, защото аз не зная нищо за Тебе! Боже, дай ми да Те позная, защото ако съм знаел нещичко или съм мислил, че зная, то не съм познал както трябва…” – ето такива може би са били молитвите на Божия помазаник. Илия не беше на духа на фарисеите и да каже на Бога:
“О, Всемогъщи Боже! Защо ми е това пътуване до Синайската планина? Какви са тези думи, че пътят е много дълъг за мен! Та аз знам всичко от Закона Ти! Какво повече можеш да ми дадеш или какво повече можеш да ме научиш? Не станах ли най-великият Пророк на земята с Твоето помазание?”
С подобна изповед Илия би заприличал нито повече, нито по-малко на Моав, за когото Бог казва:
“Чухме за гордостта на Моав, (той е много горд) за високоумието му, гордостта му, надутостта му и надменността на сърцето му…” (Еремия 48:29)
Но Илия не заприлича на Моав, а по-скоро с голямото си смирение пред Бога прие в сърцето си изходния път пред моавските жители:
“Напуснете градовете, заселете се на канарата, и бъдете като гълъбица, която се загнездява по страните на входа на пещерата…” (Еремия 48:28)
Ето я същата пещера, в която бе влязъл Илия. Той бе стъпил здраво на Канарата, на сърдечното упование в едно ново Божие откровение към себе си, откровението на Словото, което е Исус. Спомняме си, че Господният ангел даде на Пророка питка и стомна с вода. Тогава Илия вкуси от Словото на Исус. Но сега сърцето му очакваше не Слово от Бог, а Словото-Бог. Илия очакваше не нещо от Исус, а Самия Исус. Научете се да правите разлика върху нещата от Бога и Самия Бог. Няма по-актуално знание за Църквата от знанието за пещерата, която ликвидира всяко високоумие и свръхдуховност. Днес в много църкви се забелязва дух на комфорт, дух на пълни чаши, които всъщност са празни. Отиваме пред амвона с пълни сърца и молим Бог да излее още…
Къде да го излее, като сме пълни? И с какво сме пълни? Най-вероятно с това самочувствие, което прилягаше на фарисея, който благодареше на Бога, че не го е направил като грешния бирник. Моля ви да разберете, че едно от проявленията на късния дъжд ще бъде това, щото мнозина църкви да признаят, че са слепи. Така към тях ще дойде съдба от Исус, за да ги направи зрящи. Но ако те отново и отново заявяват, че виждат, то грехът им остава. Казал съм го в друга книга, но ще го спомена и тук:
Духовната слепота е проявление на демон, който внушава на жертвата си, че вижда по-добре от останалите!
Духовното зрение е проявление на Святия Дух, Който ни кара да се отречем от собственото си виждане, за да приемем Божието!
Илия бе човек на действената вяра. Вяра, която ражда смирение. Той призна, че не вижда и влезе в пещерата. Така той отново стъпи в Словото на Исус Христос, Чиято съдба е да прави слепите зрящи. А сега да прочетем какво се случи с Илия, когато той влезе и се засели в пещерата:
“…и ето, Господното слово дойде към него та му рече: Що правиш тук, Илие? А той каза: Аз съм бил много ревнив за Господа Бога на Силите; защото израилтяните оставиха завета Ти, събориха олтарите Ти и избиха с меч пророците Ти; само аз останах, но и моя живот искат да отнемат…” (3 Царе 19:9-10)
В този стих виждаме, че Исус е дошъл при Илия.
“Това Исус ли е?” – ще попита някой.
Да! Това е Исус, защото Той е Господното Слово! Словото, което отпосле стана плът. Не мога да не почувствам удовлетворението, с което Исус пита Илия. Пророкът вече е на Негова територия. Какво правеше там Илия? “Пазеше си кожата!” – ще отговори някой.
Не е вярно! Илия не пазеше кожата си, но живота си. Той не живееше заради кожата си. Неговият живот бе да служи на Бога. Илия страдаше не защото биха могли да го убият, но защото “израилтяните оставиха завета Ти, събориха олтарите Ти и избиха с меч пророците Ти…” Служението на Божия слуга бе последното, което дългата ръка на чародейката Езавел не бе унищожила. Не страхът, но ревността говореше в устните на Илия, болката му, че израилтяните са оставили Господните пътища и са станали рушители и убийци. Исус изслуша Илия и му каза:
“Излез, та застани на планината пред Господа…” (3 Царе 19:11)
Нека размишляваме върху това. Илия стоя дълго в тази пещера дълго. Словото казва, че той се засели там, а не просто “надникна”. Той чакаше Господ с огромно дълготърпение. Илия не каза:
“Я да взема да изляза от тази пещера и да застана пред Господ!”
Илия чакаше Господ да му потвърди благоволението Си. Често ние не получаваме Божия отговор, защото не сме смирени. А дори и когато сме се покорили на смирението, не успяваме да издържим на провокациите на собствения си ум. Тогава някъде в пещерата палим кибритената клечка на човешката си логика, като казваме:
“Време е да излезеш оттук! Ти вече порасна за Божиите неща!”
Тогава излизаме из планината, докато се загубим или ни нападнат хищни зверове. Моля ви, осъзнайте, че без Господ всички сме нищожни! Моля ви, осъзнайте, че в пещерата на нашето смирение времето не е изгубено напразно, защото именно там получаваме извисяване от Святия Дух. Исус каза на Илия: “Излез!” Исус е, Който ще прецени колко дълго трябва да останем вътре. Ние трябва да чакаме Неговия Глас, а не да уповаваме на ума си или теологическата закваска. Много от служенията, които не са успели за Бога, се дължат на това, че хората не са дочакали зова на Христос, а са излезли по човешка преценка, водени от честолюбие или неправилно фокусирана ревност.
А сега да видим какво се случи, когато Илия излезе. Лично за мен този епизод от живота му е най-вълнуващият, който съм чел. По-вълнуващ дори и от Грабването. Той все още беше в пещерата, когато се случи следното:
“И, ето, Господ минаваше и голям и силен вятър цепеше бърдата и сломяваше скалите пред Господа, но Господ не бе във вятъра; а подир вятъра земетръс, но Господ не бе в земетръса; а подир земетръса огън, но Господ не бе в огъня; а подир огъня тих и тънък глас…” (3 Царе 19:11-12)
Ето към този тих и тънък глас Илия се бе стремял от толкова време. Ето за този тих глас той пропътува четиридесет дни и нощи, без да се умори. Досега Господ му се беше откривал като Бог на гнева, възмездието и въздаянието над нечестивите. Нека си спомним знаменията на Свещеното Писание. Бог беше във вятъра, който раздели Червеното море. Бог бе в земетръса, който отвори земята и в нея потънаха Корей, Датан и всички останали бунтовници спрямо Божията Воля. Нека, най-сетне, се върнем и видим как огън от Бог падна върху жертвения принос, който Илия направи, за да засвидетелства, че само Йеова е Бог. Да, но сега Бог не бе в нито една от тези стихии. Какво иде да ни подсети това? Не показваше ли Бог този път не чувствата Си, а Благостта Си? Не се ли откриваше на Илия Святият Дух, Духът на Благодатта?
Да! Несъмнено това беше Святият Дух. Той идваше, за да подготви Илия за Вечността, за Грабването му в Небето. В този миг цялата Синайска планина беше озарена от Божието Свято Присъствие. Вярвам, че в този миг Илия си е спомнил как Бог се е открил на Моисей, казвайки му:
“Аз ще сторя да мине пред тебе всичката Моя благост, и ще проглася пред Името Йеова; и ще покажа милост, към когото ще покажа, и ще пожаля, когото ще пожаля. Рече още: Не можеш видя Лицето Ми; защото човек не може да Ме види и да остане жив. Рече още Господ: Ето място при Мене; ти ще застанеш на канарата; и когато минава славата Ми, ще те поставя в една пукнатина на канарата, и ще те прикрия с ръката Си догде премина; после ще вдигна ръката Си, и ще Ме видиш изотдире; но Лицето Ми няма да се види…” (Изход 33:19-23)
И ние четем, че:
“Илия като го чу, покри лицето си с кожуха, излезе и застана при входа на пещерата…” (3 Царе 19:13)
Тук отново се състои същия разговор, какъвто Пророкът води с Исус. И ние ще познаем, че това е разговор именно със Святия Дух, защото Той намира начин да утеши Илиевото сърце, показвайки му изходния път за генерална битка с Езавел и всичките й поклонници. Нещо повече – Господ зарадва сърцето на слугата Си с думите:
“Оставил съм Си, обаче, в Израиля седем хиляди души, всички ония, които не са преклонили колена пред Ваала, и всички, чиито уста не са го целунали…” (3 Царе 19:18)
Искам да знаете, че никога положението не е толкова лошо, колкото виждаме или мислим. Бог никога не губи контрол върху състоянието на нещата. Той съвършено промисля всеки ход на Своята Църква и пророците трябва да знаят това. Дяволът може да ви накара да мислите, че сте останали сами, но знайте:
Ние никога няма да останем сами, защото с нас е Троицата и цялото Небе! Бог винаги намира начин да ни изненада, но е важно да не губим вярата си, нито да изпадаме в отчаяние или малодушие!
От този миг на среща между Илия и Святия Дух започва онова вътрешно преобразяване в Пророка, връх на който ще бъдат тематичните ми разсъждения във втората част на тази книга.