1. НАДЕЖДАТА КАТО РЕФЛЕКТОР НА СЪДБАТА
Всички ние можем да се обърнем и видим живота си, такъв, какъвто сме го изживели до този момент. Имали сме планове и намерения, мечти и амбиции. Зад всички тях като катализатор е стояла нашата надежда. Много от нещата може би сме постигнали, а други – не. Едни надежди са спирали на житейския ни път, за да ни дадат път на други. От някои неща сме се отказвали безвъзвратно, притиснати от житейски обстоятелства, а за други просто сме свалили летвата, за да станат достижими и безпроблемни. Във всичко това нашата надежда се е явила като рефлектор на съдбата ни, тоест, ние сме се надявали толкова, колкото позволяват обстоятелствата. Надеждата ни е била формирана не от онова, което искаме, а само от това, което животът може да ни предложи. Сърцето ни е изработило рефлекс според светската реалност и перспектива!
Мнозина от нас тръгват в този живот с голям оптимизъм. Имаме големи идеи и намерения. Искаме да оставим следа след себе си. Но идва миг, когато слагаме табелка с надпис “Невъзможно” на много от мечтите си. Идва миг, когато ставаме участници в големия митинг на безнадеждността, носейки мъничкия си лозунг:
“Да оцелеем някак си! Да свържем някак двата края!”
Това е надеждата на по-голяма част от хората в света. Светът, разбира се, ще ни предложи модели на съдба и обекти, които да бъдат прицел на сърдечното ни упование, например:
“Надявай се на политиката и ще успееш!”
“Надявай се на правителството и ще успееш!”
“Надявай се на хазарта и ще успееш!”
“Надявай се на лъжата и ще успееш!”
“Надявай се на себе си и ще успееш!”
Това са само малка част от светските модели за надежда. Много хора прегръщат тези модели в сърцата си. Много хора изобщо не разбират, че има съдбоносна програма от дявола, който е злият княз на този свят, а гореизброените модели са лостове за неговите съдби. Да имаш надежда-рефлектор – това значи да се оставиш на общото смъртоносно течение и да плуваш натам, накъдето те задуха вятърът. В Библията са казани много точни думи за този вид надежда:
“Никне ли рогоза без тиня? Расте ли тръстика без вода? Догде е още зелена и неокосена изсъхва преди всяка друга трева. Така са пътищата на всички, които забравят Бога; и надеждата на нечестивия ще загине, надеждата му ще се пресече; упованието му е паяжина. Той ще се опре на къщата си, но тя не ще устои; ще се хване за нея, но не ще утрае…” (Йов 8:11-15)
Още неродени и неразлистили се, надеждите на човек съхнат, защото той е забравил своя Бог, защото се е опитал да ги осъществи сам, нямащ представа, че има срещу себе си противник на всичко радостно, добро и пълноценно. Както паяжината се разкъсва от най-слабия допир и не може да удържи на голямата тежест, така и надеждите без Бог биват разкъсвани от обстоятелствата, създадени от дявола. Ние никога няма да разберем колко опасна е рефлекторната надежда, ако не излезем с размишленията си вън от собственото си “его”. Един ще усети в съдбата си едно зло от дявола, друг – друго, трети – трето. Всеки от тези тримата ще даде своя интерпретация за живота си, свое виждане за нещата. Но тези тримата, а и всички останали, непознаващи Бога, ще попаднат под съдбата на света и дявола.
Вече казах, че надеждата е сърдечно упование в добронамереността на битието. Но какво е добронамереността? Това е сложна дума, която в дълбокия си смисъл е начин да намериш Добро. Няма човек, който да не иска Добро за себе си или да не търси щастие. Именно затова неговата надежда е един стремеж към тези състояния. Вижте как псалмопевецът Давид говори за това:
“Принасяйте жертви на правда и надявайте се на Господа. Мнозина думат: Кой ще ни покаже доброто? Господи, издигни над нас светлостта на лицето Си…” (Псалом 4:5-6)
Онзи, който бъде озарен в сърцето си от Господната Светлина, може да бъде сигурен, че е намерил Добро. В друг псалом Давид възкликва:
“Пази ме, Боже, защото на Теб уповавам. Рекох Господу: Ти си Господ мой; вън от Тебе няма добро за мене…” (Псалом 16:1-2)
Размишлявайки върху тези думи можем със сигурност да кажем, че истинска надежда съществува само в Бог и в Неговото Свято Присъствие. Какво става тогава с другите надежди? Мога да кажа, че хората, търсещи надежда вън от Бога, са излъгани. Те са жертви на лукавия, обречени да уповават на онова, което е белязано с печатите на развалата, коварството и самоунищожението. Сама по себе си рефлекторната надежда е смазващо угнетение, което не може да ни променя, а само да се приспособява към обстоятелствата.
Бог е допуснал в живота на всеки човек да се стопят не една и две надежди. Но колко от нас изваждат поуки от това? Не се ли отказваме от една суета, за да прегърнем друга, по-лукава от нея? Само и единствено с Божието Слово можем лесно и сигурно да разбием лъжите, които дяволът поставя пред сърцата ни. Има някои белези на рефлекторната надежда, които показват, че е именно такава.
Първият белег е липсата на правилен критерий!
Какво представлява този белег? Нека видим отговора в следващите размишления. В живота на всеки човек има много неразрешени трудности. Заставайки пред проблема човешкото сърце търси в себе си сила, с която да му противостои и да го победи. Тази сила е надеждата. Имаме проблем, но се появява и надежда, че ще се справим с проблема. Хитростите, които използва дяволът, са да трупа пред нас проблеми, с които да забави разрешаването на по-важни и генерални проблеми, тоест, става така, че губим правилния критерий, бързайки да разрешим суетното и загърбвайки генералното. Какво искам да кажа? Думите на Исус ще дадат още по-ясна представа за това:
“Не се безпокойте за живота си, какво ще ядете или какво ще пиете, нито за тялото си, какво ще облечете. Не е ли животът повече от храната, и тялото от облеклото? Погледнете небесните птици, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират: и пак небесният ви Отец ги храни. Вие не сте ли много по-скъпи от тях?” (Матея 6:25-26)
Животът е повече от храната и тялото повече от облеклото, но дали нашите надежди се покоряват на тази истина? Не предлага ли този свят надежди от втората крайност? Надежди преди всичко и най-вече за храна, облекло, жилище, кола, пари?
Преследвайки тези надежди и отстоявайки техния заряд не пропускаме ли главното – надеждата за Живот!
Нека продължа още малко в този дух. Спомнете си един случай от живота на Исус, в който ясно проличават двата типа надежди:
“И като вървяха по пътя си, Той влезе в едно село; и някоя си жена на име Марта Го прие у дома си. Тя имаше сестра на име Мария, която седна при нозете на Господа и слушаше словото Му. А Марта като се залисваше с много шетане, пристъпи и рече: Господи, не Те ли е грижа, че сестра ми ме остави сама да шетам? Кажи й прочее да ми помогне. Но Господ в отговор й рече: Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща; но едно е потребно; и Мария избра добрата част, която не ще се отнеме от нея…” (Лука 10:38-42)
Време е да се замислим дали дълбоко в нас не живее една Марта, която много се грижи и безпокои. Време е да осъзнаем, че когато Господ идва с Новия Си Завет в сърцата ни не е нужно нищо друго, освен да седнем при нозете на Спасителя и жадно да поглъщаме Словото Му. Това е добрата част, която никой не може да ни отнеме. Нека открием онази Мария в нас, която е пример за истинска надежда в Господа.
Всичко, с което светът ни провокира и привлича сърцата ни, е от света, а не от Бога.
Но не светът, а Исус умря от любов към нас!
Не светът, но Бог ни дава Вечен Живот!
Когато поставим в сърцата си правилния критерий за надеждата, то ще съумеем да разрешим всичките си проблеми, но ако не разрешим проблема с греха и духовната смърт, значи да имаме в съдбата постоянен инкубатор на проблеми.
Загърбвайки генералния проблем и опитвайки се да разрешим малките проблеми, ние съзнателно даваме път на нови проблеми. Дяволът никога няма да ни остави да се огледаме и пред нас винаги ще има цял куп трудности, които да родят цял куп надежди. Сигурно сте били свидетели на най-разпространеното отклоняване на поканата за Спасение с мотива:
“Да, аз непременно ще помисля за Исус! Нека само да разреша един проблем и като ми остане време ще Му обърна внимание…”
Запомнете, че вие никога няма да имате време за Исус, ако не предпочетете Бог пред собственото си себелюбие и егоизъм!
Липсата на критерий е първият и основен белег на рефлекторната надежда. В него винаги присъства категоричният почерк на лукавия.
А сега да видим кой е втория белег на рефлекторната надежда. Той се нарича самонадеяност. Резултатите от този белег са толкова много, че всеки сам може да си даде сметка колко опасен е той. Самонадеяният човек няма правилна оценка на обстоятелствата. Надценяващ собствените си сили и възможности той се хвърля да победи проблема и тогава попада най-често в капаните на злощастието. Колкото по-самонадеян е човек, толкова повече това говори за отсъствието на какъвто и да било разум и преценка. Стълпове на самонадеяността са гордостта и високомерието. Последните категорично говорят, че човек, попаднал под тяхната власт, е жертва на дявола. Смея да твърдя, че най-фаталните мигове в човешката съдба идват тогава, когато човек се надява само и единствено на себе си. Грехът никога не е помогнал на ничия съдба, но най-често е скривал от човешкото сърце пагубните последици от неговото присъствие.
Грехът е този, който шепне на самонадеяният:
“Няма да сбъркаш! Действай без да те интересува мнението на никого!”
И тъй като заплатата на греха е смърт, най-често смъртта свидетелства за проявена самонадеяност.
Трети белег на рефлекторната надежда са:
Пожеланието и превъзнасянето.
Няма нищо по-смъртоносно от тези две крайности на надеждата. Благодаря на Бог, че ни е дал ясна представа кой пръв ги прояви.
Да! Това беше херувимът Луцифер!
Ето защо онези, които попаднат под властта на пожеланието и превъзнасянето, са обсебени от най-опитните демони на Сатана. В този свят на съблазни и изкушения съществуват хиляди начини на самоунищожение, но тези два, за които говорим, са най-ефективните. Когато човек започне съзнателно да се надява и иска нещо, което е вън от възможностите му и против Божията Воля, тогава той изпада в греха на пожеланието. Искам много внимателно да разсъждаваме върху това. Няма нищо лошо например човек да пожелае да си купи сладолед. Той ще извади от портфейла си нужните пари, ще го купи и ще го изяде. Това не е грях. Грях е, когато пожелаеш нещо, което е вън от възможностите ти или което не е писано за теб. В живота на човек има дадености, съобразени със съдбата му. Човек трябва да се вмества в тези дадености, тоест, да живее според стандартите, които са му отредени от Бог. Прекрачвайки тези стандарти човек изразява бунт спрямо Бога, защото онова, към което се стреми, не е негово и не му принадлежи. Едни стихове от “Псалмите” ни илюстрират съвсем ясно категорията на пожелаващите:
“Затова гордостта като верижка окръжава шията им, насилието ги облича като дреха. Очите им изпъкват от тлъстина; мечтанията на сърцето им се превишават. Присмиват се и говорят нечестиво за насилие; говорят горделиво, издигат устата си до небето и езикът им обхожда земята…” (Псалом 73:6-9)
Такива хора са прегърнали в сърцето си надеждите на Сатана – да са като богове на този свят. Те малко са внимавали в мъдростта на Божието Слово, която казва:
“Когато седнеш да ядеш с началник, прегледай добре какво има пред тебе иначе ще туриш нож в гърлото си. Ако те обладава охота, не пожелавай вкусните му ястия, защото те са примамливи гозби…” (Притчи 23:1-3)
Съблазните на този свят са толкова много и толкова силни, че мнозина не могат да им устоят. Тогава някои сядат на масата със Сатана и той бързо забива ножа си в гърлото им, като ги обладава с охота. Да позволиш на мечтанията на сърцето си да се превишат – това значи да попаднеш в примката на пожеланието и превъзнасянето. А от тази примка се излиза много трудно. Нека имаме в сърцата си мъдрост от Господа. Мъдрост, с която да се обърнем към Бог и да Му кажем думите, които изрече Агур, Массовия цар:
“Две неща прося от Тебе: Не ми ги отказвай преди да умра: – Отдалечи от мене измамата и лъжата; не ми давай ни сиромашия, ни богатство; храни ме с хляба, който ми се пада; да не би да се преситя, и се отрека от Тебе и да кажа: Кой е Господ? Или да не би да осиромашея та да открадна. И да употребя скверно името на моя Бог…” (Притчи 30:7-9)
Нека запомним:
Сиромашията е тази, която може да доведе човека до пожелание!
Богатството е това, което може да доведе човека до превъзнасяне!
Хлябът, който ни се пада, е този, който ще ни държи далеч от едното и другото!
Няма по-добро за човека от това, щото Божията мярка да запълва живота му. Тогава и надеждата му няма да пострада от изкушенията на дявола. Истина е, че живеем в несправедлив свят, който винаги се е опитвал и ще се опитва да формира мисленето ни, желанията ни, мечтите ни. Истина е, че много често очите ни ще виждат богаташи, имащи повече земни блага от нашите. Истина е, че е възможно сърцето да се наскърби от това, което вижда. Но по-съвършена от тези истини е Истината, с която псалмопевецът казва:
“Не бой се, когато забогатее човек, когато се умножи славата на дома му; защото когато умре няма да вземе със себе си нищо, нито ще мине славата му на друг подир него, ако и да е ублажавал душата си приживе, и човеците да те хвалят, когато правиш добро на себе си, пак ще отиде при рода на бащите си, които никога няма да видят виделина…” (Псалом 49:16-19)
Нашето сърце трябва да се научи да разпознава надеждите. А най-прекрасният начин за това е като се довери на Божието Слово и започне да се надява на Божията Воля.
След всичко казано до тук можем да обобщим, че рефлекторната надежда идва от света, за да ни задържи в него. Нищо от този свят не е толкова важно, щото да му дадем приоритет в сърцата си и да се надяваме на него. Надеждите, които идват от света, са обречени да приключат в света. Къса или дълга, тяхната траектория има съдбата на снаряд, който след апогея си е обречен да падне в пръстта.
Предстои ни да разгледаме другия вид надежда. Тази, която има вечен и възходящ път нагоре. Тази, която идва от Исус, за да ни заведе при Него. Така преминавам към втората точка от тази тема.