I. ПРИТЧАТА НА ИСУС ЗА ЧОВЕКА И ОГЛЕДАЛОТО

“Ето и притчата Ми, момчето Ми! Тя започва така:
Един човек вървял по пътя си. И не след дълго попаднал на площад, където били събрани множества от хора. Стотиците човеци се трупали и притискали, за да слушат думите на някакъв пътуващ проповедник. Самият проповедник държал в ръцете си Божието Слово. И като отворил Святите страници на Писанието, викал с всичка сила пред събраните хора:
“Покайте се, люде! Още малко време Светлината е всред вас. Покайте се и отворете сърцата си, за да я уловите. И като я уловите – вярвайте в Нея, за да се просветите. Защото, ето, вече идват дните, когато Слънцето ще потъмнее и Луната няма да даде светенето си. А звездите по свода Небесен ще угаснат. Казвам ви:
Всичко това ще дойде на вашето поколение! Било, че вярвате или не вярвате – всичко това ще се случи. Защото е Истинен Оня, Който е дал Словото Си на човеците…”
Чул човекът всичките думи на пътуващия проповедник. И като не можел да се сдържи поради чутото, прихнал да се смее. И не просто се разсмял, но разбутал множествата и се приближил до проповедника, като му казал:
“Чуваш ли се какви глупости приказваш? Чуват ли всичките човеци колко несвързано е говоренето ти? Ти наистина си луд! Защото, ето, слънцето свети от хиляди години над главите ни, а ти ни плашиш с безумието си. И луната и звездите от хиляди години изгряват в нощите ни, а ти си тръгнал да смущаваш сърцата ни…”
Проповедникът погледнал със състрадание и жал към човека, който му говорел. А след това протегнал ръка към него. И като му подавал Божието Слово – казал му:
“Вземи този дар от Бога. И като се прибереш в дома си – допитай се до Създателя си. Защото ако човеците са грешни и могат да сбъркат в говоренето си – Той е Съвършен и безгрешен. И както преди малко казах на всички човеци, така отново повтарям на теб:
“Вече идват дните, когато Слънцето ще потъмнее и Луната няма да даде светенето си. А звездите по свода Небесен ще угаснат…”
След тези думи на проповедника човекът взел Божието Слово от ръката му. И като го пъхнал в джоба си, продължил по пътя си. Когато се прибрал в дома си, човекът решил да отвори Божието Слово и да провери колко истински са били думите на проповедника. Така той бръкнал в джоба си и извадил Божието Слово. А тогава с учудване забелязал, че книгата била видимо променена. Защото ръцете му държали не книга, но огледало. Ето, че той се погледнал в огледалото и извикал от ужас. Защото отсреща го гледало едно уродливо и грозно лице. Това лице било огряно от лъчите на Слънцето и по него личали всички поражения и белези на греха.
“Ах, колко ужасно е лицето ми!” – извикал човекът. След това хвърлил огледалото настрани. Но само след миг отново го вдигнал и се погледнал, сякаш, че не вярвал на онова, което вижда. А като видял отново грозотата си и уродливостта си, понечил да счупи огледалото, като извикал силно:
“Защо ми трябваше да вземам тази книга от проповедника? Той явно е искал да си отмъсти на моята подигравка. Именно затова сега виждам грозотата на лицето си, огряно от Слънцето. Какво да направя? Ах, как да възвърна чистото си лице, което толкова много обичам? Кой ще ми помогне? Кой?”
В този миг на виковете му, в стаята на човека влязъл дяволът, предрешен като благодетел. И като стоял в тъмната част на стаята, казал му:
“Аз мога да ти помогна да възвърнеш красотата на лицето си. Но ти ще пожелаеш ли да ме послушаш? Ще ме последваш ли?”
Човекът погледнал към дявола, но изобщо не го разпознал. И като посочил отново към огледалото и лицето си, казал му:
“Готов съм да те послушам и искам да те последвам. Само и само да възвърна красотата на лицето си…”
А тогава дяволът вдигнал косматата си ръка. И като посочил с острите си нокти към Слънчевите лъчи, влизащи през прозореца, казал на човека:
“Дръпни завесите си, за да не влизат тези лъчи в стаята ти. Защото от тях лицето ти изглежда така грозно…”
В първия момент човекът се смутил от думите на дявола. Но после, като вдигнал огледалото и забелязал, че именно Слънчевата Светлина прави видими уродливите му белези, побързал да дръпне завесите, така че лъчите престанали да влизат в стаята му. А дяволът продължил да му говори, като казвал:
“Ако ме последваш докрай, то тогава лицето ти ще възвърне цялата си красота. Затова избирай дали ще ме послушаш или ще останеш тук…”
Думите на дявола накарали човекът отново да погледне в огледалото. Въпреки, че този път Слънчевите лъчи не го осветявали, той все още виждал в полуздрача грозното си лице. Затова човекът казал на дявола:
“Аз наистина ще те последвам. Но нека първо Слънцето залезе и се стъмни, за да видя лицето си и през нощта. И ако то отново ме плаши и ужасява – ще сторя всичко според волята ти…”
След броени часове Слънцето залязло зад хоризонта и така настъпила нощта. Тогава човекът излязъл от къщата си заедно с дявола. И като вдигнал отново огледалото – погледнал лицето си…
О, ужас! Лицето му, огряно от Лунната Светлина, отново изглеждало уродливо и зловещо. Това накарало човека да погледне към дявола и да му каже:
“Ти наистина си прав. Аз трябва да те последвам, защото не мога да намеря покой, докато виждам лицето си толкова грозно и уродливо. Води ме накъдето желаеш…”
Думите на човека накарали дявола да му се усмихне. И той, като тръгнал напред, протегнал косматата си ръка към човека, като му казал:
“Има едно място, където ти ще си принц сред принцове и красавец сред красивите. Там ще разбереш колко прекрасно може да бъде лицето ти…”
Така човекът пъхнал огледалото в джоба си и хванал косматата ръка на дявола, като тръгнал с него. Но ето че там, на пътя, го пресрещнал проповедникът, който му дал Божието Слово. Като видял, че човекът вървял с дявола и държал ръката му, паднал на коленете си, вдигнал ръцете си към Небето и заплакал, като казвал на помрачения:
“Ах, човече! Недей така! Върни се от пътя, по който вървиш! Не вярвай на думите на тоя враг! Но по-добре уповавай на Словото, което Бог ти подари в Милостта Си…”
В този миг сърцето на проповедника се превърнало в ярка звезда и това накарало дявола да отскочи назад и да дръпне с ярост ръката на човека. А тогава човекът реагирал на проповедника с думите:
“Какво ми даде ти? За добро ли ми подари това Слово, след като в него видях лицето си грозно и уродливо? Аз, който винаги съм имал красиво и прекрасно лице, трябваше да бъда унизен. Понеже Словото, което ти ми даде, се превърна в огледало…”
Докато говорел, човекът извадил огледалото от джоба си и отново се погледнал. А там, в огледалото, той отново видял грозното си и уродливо лице, осветено от сърцето на проповедника, сияещо като звезда в силата си. Това накарало човека да хвърли огледалото към проповедника и да изкрещи против него, като му казвал:
“Взимай си Словото и се махай от пътя ми. За разлика от твоя Водител, Който показва лицата на хората грозни и зловещи, аз си имам водител, който ще направи лицето ми прекрасно…”
В този миг дяволът придърпал още по-плътно пленника до себе си. И като забил ноктите на едната си ръка в сърцето му, сложил другата си ръка върху очите му, като му казал:
“От този миг ти няма никога повече да видиш Слънце, Което да те унижава, нито Луна и звезди, които да те наскърбяват. Защото аз ще бъда твоето слънце, и моята невяста и служители ще ти бъдат луна и звезди. И ще имаш от мен едно ново огледало, което да радва и наслаждава сърцето ти…”
След тези думи дяволът завел човека в дълбока пещера с непрогледен мрак, където били събрани неизброими множества от човеци, превърнати на къртици, червеи и прилепи. Като погледнали на новодошлия, те вкупом завикали:
“Добре дошъл в царството на истинската светлина! Добре дошъл при слънцето, което прави красиви и изящни всичките човешки лица…”
И в оня миг човекът се превърнал на прилеп. Тъй че очите му вече виждали онова, което искат да виждат. И сърцето му се наслаждавало от красотата на образа му…
А проповедникът, като вдигнал хвърленото огледало и отново го прибрал до сърцето си, паднал на коленете си и вдигнал ръце към Бога, като Му казвал:
“Наистина праведни са съдбите ти, Отче мой! Наистина Слънцето и Луната потъмняват, а звездите престават да дават светенето си! Защото Ти даваш на човека пожеланото от сърцето му. Тъй, че който иска – получава, който търси – намира, и на когото хлопа – се отваря…”
Исус беше привършил притчата Си, а моето сърце не знаеше какво да Му каже, нито как да Му отговори. Защото в мъдрите думи на моя Господ аз видях всичко, което не бях виждал. Видях как Слънцето и Луната потъмняват. Видях как звездите престават да дават блясъка си. И затова тихо казах на Исус:
“Господи мой! Слънце на живота ми! Сега разбирам, че книгите, които Си ми дал, се превръщат в огледала, където мнозина виждат образа на стария си човек, роден от греха и дявола. И като не желаят да се отрекат от себе си, такива хвърлят с презрение пророческото Слово и бързат да се закрепят в нечестието на дявола…”
Исус тъжно се усмихна на думите ми. А след това ми каза:
“Разбираш ли тогава, че за мнозинството ти ще се превърнеш в една угасваща звезда? Защото не си искал, подобно на платените пророци на Вавилон, да показваш лицата им красиви и прекрасни. И като си извадил наяве цялата уродливост и поквара на сърцата им – накарал си ги да съскат против тебе и да те презират.
А не накарах ли и Аз да Ме презират фарисеите в Израил? Не ги ли нарекох змии и рожби на ехидна пред хилядни множества? И в миг, когато ушите им бяха свикнали на човешкото ласкателство и измама, те трябваше да чуят Истината за себе си. И Светлината да освети грозните им лица, та да нямат извинение за греховете си.
Но ето, Стефане! Ти вече се приближаваш към самия връх на пророческото си призвание и избиране. Защото беше посочен от Отца Ми да заявиш против Вавилон и против всичките му фалшиви пророци. И тази книга, с която сега вдъхновявам и изпълвам сърцето ти, ще остане паметна за много поколения. Защото в нея Аз ще ти изявя тайните на шестия печат от Божията Книга.
Тайни, които ще станат явни! За да разберат всички Мои защо Слънцето се превръща на козиняво вретище, а Луната става на кръв. За да видите защо Небесните звезди падат на земята и Небето бива преместено като свитък.
Блажени онези, които вярват в Мене! Защото те ще имат в сърцата си Силата на Човешкия Син, с която да издържат докрай!
Блажени онези, които не се съблазняват в огледалата, които съм ти дал, но със сълзи на покаяние побързат да измият сърцата си от белезите и покварата на греха.
Проклети от сега и до века човеците, които харесват своя си образ, а не гледат на Образа на Божия Син! Защото на такива Отец непременно ще даде дял в пещерите на помраченото съзнание сред златните и сребърни идоли на човешката и бесовската измама…”
След тези думи Господ докосна главата ми, а сърцето ми отново се намери в Небесните селения на Святия Дух.