4. СЛОВОТО КАТО МЪДРОСТ
“Потвърди словото Си към слугата Си, което ще води към страх от Тебе…” (Псалом 119:38)
Темата за Мъдростта винаги е била пробен камък за тълкувателите й и мнозина са се спъвали в опитите си да я изразят или определят. Затова аз не се наемам и не претендирам за пълна изчерпателност върху нея. Онова, над което искам най-много да се съсредоточим, са плодовете на Мъдростта и предпоставките за активната й сила.
Има само една истинска Мъдрост и тя е от Господ Исус Христос. Всички останали мъдрости, които можем да срещнем като провокации в света, са сатанински упражнения в завоалирано лукавство. Дали ще бъдат Ведите, като извори на източната мъдрост, или пък произхода им ще търсим в Конфуцианството, те всички носят подписа на онази категория говорители на Сатана, за които Исус каза:
“Всички, които са дошли преди Мене, са крадци и разбойници…” (Йоан 10:8)
Преди години този стих леко ме е обърквал, понеже съм приемал не духовната, а по-скоро – историческата му стойност. Казвах си:
“Господи, Мохамед дойде след Тебе, и толкова секти също, но за тях нищо не казваш, понеже говориш само за онези, които са дошли преди Тебе…”
Всъщност – Исус много добре го е казал:
Всички, които са дошли преди Него в сърцето на човека, са крадци и разбойници! Защото, когато дойде Той, след Него вече не може да дойде никой!
Възможно е някой да възрази:
“Не са ли достатъчно много примерите, че християни отпадат от вярата и отиват към други богове?”
Ще отговоря така:
Това, че някой е отпаднал от вярата, означава, че Христос никога не е влизал в сърцето му. Може да е надничал, да го е докосвал, но не е влязъл… Когато Христос влезе в сърцето на човека, тогава Божията Мъдрост покрива това сърце като щит и то никога вече не напуска Пътя, Истината и Живота. Вярвам, всички се убеждават колко е важно да приемем Словото като Мъдрост.
Нека продължа нататък. Няма религия, която да не е положила като фундамент и съответната дежурна философия. Сатана се е постарал да създаде достатъчен брой “мъдрости”, с цел, когато проявяват избираемост между единствената Божия Мъдрост и останалите фалшификати, човеците трудно да намерят Пътя на Вечното Спасение. В своето послание Апостол Яков ясно ни говори за двата вида мъдрости, като казва:
“Кой от вас е мъдър и разумен? Нека показва своите дела чрез добрия си живот, с кротостта на мъдростта. Но ако в сърцето си имате горчива завист и крамолничество, не се хвалете и не лъжете против истината. Това не е мъдрост, която слиза отгоре, но е земна, животинска, бесовска; защото гдето има завист и крамолничество, там има бъркотия и всякакво лошо нещо…” (Яков 3:13-16)
От думите на Христовия Апостол разбираме, че бъркотията и лошите неща се явяват като следствие на бесовската мъдрост! Нека се запитаме:
Кой е първият паметник, който дяволът съгради с мъдростта си? Няма ли това да е място, където се е появили бъркотия и лоши неща?
Библията документира първия сериозен опит на сатанинската мъдрост, свързан със строежа на една кула в един град, който впоследствие беше наречен “Вавилон”. В смислов превод името “Вавилон” означава “бъркотия”. С това име Бог веднъж завинаги определи сатанинската мъдрост, която има за цел да разрушава връзката между човека и Бога.
Знайте, имайте разбирането, че мъдростите на дявола търсят само един ефект – духовен хаос пред човешкото сърце, което в собственото си объркване и блуждаене да стане пленник на заблуда!
Ето защо в посланието си Апостол Яков продължава с думите:
“Но мъдростта, която е отгоре, е преди всичко чиста, после миролюбива, кротка, умолима, пълна с милост и добри плодове, примирителна, нелицемерна…” (Яков 3:17)
В тези стихове, като че ли е казано всичко. В тях лъха Божията Любов в противовес на разрушителните дяволски тенденции. Божието Слово докарва в сърцата ни естествен стремеж към богоугодност. Действието на този стремеж се състои в упражнение и тренировка на свободната ни воля да бъде в съгласие и хармония с Божиите закони. Мъдростта е онова съобразяване на сърцето ни с Божията Воля, при което взимаме възможно най-правилното решение или реакция в дадена ситуация!
Има някои най-важни принципи на Мъдростта, които ние трябва да познаваме, за да сме сигурни, че тя ръководи живота ни. Соломон ни е оставил безценни съвети за постигане на Мъдрост. Той ни казва:
“Страх от Господа е начало на мъдростта…” (Притчи 1:7)
От тези думи е видно, че началните стъпки по пътеката на Мъдростта са свързани с придобиването на страх от Господа. Понятието “страх”, което сме усвоили в света, напълно контрастира на страха от Господа. Ние никога няма да си натопим и крайчеца на крака в река, пълна с крокодили, защото имаме естествен страх от тях. Имайки същата логика би трябвало никога да не влезем в църковно събрание и да слушаме проповеди, защото ни е страх от Бога… Тази съпоставка звучи налудничаво и смешно, но я направих, за да разберем как думите на Божието Слово нямат същото съдържание и заряд на буквалните си близнаци в света. Затова нека никога не правим знак за равенство между страх и уплаха, между респект и ужас. Страхът, за който говори Соломон, е нашето дълбоко преклонение и благоговение пред Святостта и Авторитета на Бог Отец, респектирането на нашия ум от Всепроникващия Божия Дух и съобразяването на нашите мисли, думи и дела пред Онзи, Който се явява техен наблюдател, зрител и слушател. Така се характеризира началото на Мъдростта.
Следва въпросът:
Как да стигнем до края на Мъдростта, тоест, как да изявим пълнотата на Божията Воля в живота ни?
Когато ежедневно се стремим да вървим с Исус и напълно се доверим и оставим на Силата на Святия Дух, то стъпваме на границата, зад която Мъдростта доразвива своето значение за нас. Тогава страхът от Бога губи първоначалното си внушение върху нас и Словото превръща в Живот думите на Апостол Йоан:
“В любовта няма страх, но съвършената любов изпъжда страха; защото страхът има в себе си наказание, и който се страхува, не е усъвършенстван в любовта…” (1 Йоаново 4:18)
Противоречие няма! Но има развитие в общението с Исус. Тук, в това отношение, има някои духовни нюанси, които не бива да се пропускат. Искам да знаете, че ако Божията и дяволската мъдрост си приличат по нещо, то това е, че в пълнотата и на едната и на другата няма страх от Бога. Но докато при сатанинската мъдрост липсата на страх е пагубна и разрушителна, то при Исус тя е естественото ни приближаване до Бога, дотолкова, че е равносилна на духовно влюбване в Спасителя Христос, на съвършено доверие между Него и нас. За да ме разберете напълно ще ви помоля да си спомните думите на Апостол Юда в посланието му към нас, свързано със служители на бесовската мъдрост:
“Тия са подводни скали, когато пируват с вас в дружелюбните ви гощавки, и без страх напасват себе си…” (Юда 12 стих)
Липсата на страх от Бога при бесовската мъдрост е безумие, докато при Божията Мъдрост е Съвършена Любов. В единия случай е прегоряла съвестта на човека, а в другия случай е прегорял грехът. Ето защо, ако трябва да свържем началото на Божията Мъдрост с нейния апогей, този извод би се предал със следните думи:
Страхът от Господа е нужен на грешника, за да уплаши и изпъди от него греха, греховните склонности и мисли, но усъвършенстването в Христовата Любов дава ново измерение на Мъдростта – вместо страх от Бога – взаимност, доверие и съвършено съгласие с Него!
Бог е нашият Небесен Баща. Той ни е създал. Той ни обича и желае да бъдем щастливи. Но има ли баща, който да иска детето му да се страхува от него? Няма ли на този баща да му е по-приятно, ако детето му вместо страх изпитва доверие и любов към него? Бог ни иска при Себе Си, такива, каквито Той ни е създал, но не и такива, каквито дяволът ни формира. Ето затова страхът е начало на Мъдростта. Той има ефект на пресяване и пречистване на сърцето и ума. Но когато те станат чисти, то няма никакво основание за страх, защото сетнината на чистотата е благословение, а не наказание. Със Своето Слово и Личен пример Исус обнови умовете и сърцата на Своите последователи. Тогава Той им каза:
“Вие сте вече чисти чрез учението, което ви говорих…” (Йоан 15:3)
Към тези чисти хора Господ се обърна и с други думи, които те никога не бяха чували:
“Да се не смущава сърцето ви, нито да се бои…” (Йоан 15:3)
Исус имаше защо да заяви тези думи. Причина за страх в сърца, осветени и пречистени от Словото, пълни с Божия Мир и Присъствие, не може да има. Това не означава, че Мъдростта престава да действа. Напротив – от този момент тя става пълноценна в личността на повярвалия. Тя се превръща в онова, в което Соломон я определи:
“Тя е дърво на живот за тия, които я прегръщат и блажени са ония, които я държат…” (Притчи 3:18)
А сега нека малко да потуша тържествения огън в някои тщеславни сърца. Искам да знаете, че ние никога не можем да бъдем толкова Святи, че да не се случи да съгрешим, защото пътят към Съвършенството минава през сърдечния ни отказ от извършените грехове, от поуката, която сме извлекли, когато сме ходили по собствените си пътища. Грехът е коварен и винаги ни дебне, за да ни спъне. Затова се яви Исус Христос, за да носи греховете ни и да бъде Вечен Ходатай за нас пред милостивия Отец.
Оттук и изводът:
Никога не можем да бъдем толкова мъдри, че да заявим, че сме мъдри!
“Защо не можем да заявим, че сме мъдри?” – би попитал някой. Искам да отговоря на този въпрос, понеже е един от често задаваните въпроси без отговор. Като начало нека прочетем коментара, който ни дава Божието Слово:
“Видял ли си човек, който има себе си за мъдър? Повече надежда има за безумния, нежели за него…” (Притчи 26:12)
Да заявиш, че си мъдър е нещо повече от безумие, както ни убеждава този стих. Бог изобличава човеците, които робуват на себелюбието и на тщеславието. А сега да премина към същината на отговора. Преди всичко – Мъдростта е божествена категория, качество, присъщо на Бога. Да заявим, че сме мъдри – това значи да направим изповед, че сме божествени. Но такива ли сме всъщност? Не казва ли Апостол Павел, че:
“…плът и кръв не могат да наследят Божието царство, нито тленното наследява нетлението…” (1 Коринтяни 15:50)
А Божието Слово казва на друго място и това:
“Кривото не може да се изправи; и това, което е недоизпълнено, не може да се брои…” (Еклесиаст 1:15)
Колкото и да се стремим към Мъдростта, ние оставаме недоизпълнени, поради тленното си естество, по която и причина изповедта, че сме мъдри, не ни се счита за правда, а за беззаконие. Един живот не стига, за да се покорят върховете на Мъдростта. Затова нашето дълбоко стремление към Мъдрост и Святост никога не трябва да отслабва. А то винаги ще бъде силно, ако Примерът за съизмеримост бъде Исус Христос. Апостол Павел също ни съветва да се пазим от излишно самочувствие и задоволство:
“…не считайте себе си за мъдри…” (Римляни 12:16)
Като обобщение на тези разсъждения нека знаем, че:
Мъдростта е хоризонт, в който, ако се взираме, печелим Божието благоволение, но ако заявим, че сме го стигнали, то вече сме твърде далеч от него! Силата и трайността на Мъдростта се изпитват в безгрешността на земното ни битие. Мъдростта се измерва в хармонията между Христовите заповеди и нашето покорство. Тя е мостът, по който Словото се превръща в Живот, а Животът се оправдава от Бога.
Неизбежен сподвижник на Мъдростта е Смирението, като единствено възможно състояние за нейното проявление. Неразривността между двете отново намираме в Соломоновите притчи:
“Страхът от Господа е възпитание в Мъдрост, и Смирението предшества Славата…” (Притчи 15:33)
С нарастването на нашите познания от Божието Слово, нараства и Смирението. Ако познанията и мирогледът ни са в един тесен кръг, тоест, ако познаваме преди всичко себе си, собствения си характер и ум, а нямаме нужното просвещение от Бога, свързано с Неговата Личност, то нашето човешко “его” ще изпъква в този кръг, като обект, достоен за най-голяма почит и внимание. Тогава сме в територията на егоизма, където ни владее един своеобразен егоцентризъм, една любов към самите нас и сърцата ни не познават нищо по-достойно от самите себе си. Когато сърцата ни започнат да общуват с Божието Слово и да откриваме в живота си присъствието на Христос, Неговите велики и благодатни дела, Неговата изгаряща и преобразяваща Любов, тогава в нас се ражда един естествен стремеж към почит, благодарение и съобразяване с Христовата Воля. Колкото по-широк става мирогледът ни и по-големи познанията за Исус, толкова нашето “его” става по-малко и губи контрола си върху ума ни и сърцето ни, за да достигнем до онова Смирение, при което не човешката, но Божията Воля ни движи и ръководи. Естественият процес на смаляване на нашето “его”, тоест, себеотричането ни в Името на Исус, е Смирението ни пред Божията Воля!
Друг сподвижник на Мъдростта е искрената Радост. За да я разберете ще си послужа с един убедителен пример:
Един баща постави еднакви задачи пред двамата си сина. Първият отиде и извърши бащината си повеля с намусено и мрачно лице, а вторият – като скочи от радост, и пееше и благодареше на баща си за оказаното му доверие, също извърши задачата. Въпросът е:
Кой от двамата сина повече е удовлетворил баща си?
Всички виждаме, че това е синът, който с радост е изпълнил бащината си повеля. Оттук и изводът:
Радостта е верен и истински свидетел на Мъдростта!
Моля ви, не превръщайте освобождаващото Име на Исус в религия! Не превръщайте Благодатта в закон! Един ден всеки ще отговаря пред Отец за мотивите си в отстояването на Божията Воля. Ето затова търсете Радостта! Търсете Мира! Търсете Съвършената свобода! Знайте, че като сърдечно състояние искрената Радост показва съвършени плодове на Мъдростта в душите ни. Тя е категоричен свидетел, че блаженството от Божието Присъствие е изпитано по чудесен и неповторим начин от духа, душата и тялото. Присъствие, което е извикало в съществуване естествен сърдечен копнеж да ходим с радост винаги и навсякъде с Исус.
В заключение искам да кажа, че Словото като Мъдрост се проявява на принципа:
“След като поглъщаш, започни да излъчваш!”
Посоката на мъдрите мисли или разсъждения е едно излъчване към Бога и човеците, едно осъзнаване на Божията милост и дълготърпение, Святост и справедливост, и едновременно с това – достъпност в Името на Исус Христос. Мъдростта е дълбок духовен повик, роден чрез Словото. Повик за вечно движение на волята ни към Лоното на Отца. Нека завърша с нейните думи, отправени към всички нас:
“Аз любя ония, които ме любят, и ония, които ме търсят ревностно, ще ме намерят…” (Притчи 8:17)