3. ВИДЕНИЕТО С ЛЮСПИТЕ НА ГОРДОСТТА

Скъпи ми братко! Верни ми приятелю!
За последните петнадесет години сърцето ми напълно узна и се убеди на колко могъщ и чрезмерно велик Бог е било призвано да служи и да се покорява. И нещото, което постоянно се случваше през всички тези години беше фактът, че аз се смалявах все повече и повече в собствените си очи, а Господ ставаше все по-велик, по-славен и по-въздигнат в помислите ми. В едно най-далечно време, когато нямах ни най-малко понятие от духовни реалности и сили, в сърцето ми царуваше един голям “аз” и всичко се въртеше около него. Собственият ми егоизъм беше толкова силен, щото мислех себе си за най-важното нещо на света. Но после всички нагласи и представи се обърнаха с главата надолу, защото в живота ми дойде Исус. И оня надут “аз” започна постепенно да се свива и измества, като преставаше да е център на живота ми. А с всяко следващо проглеждане, което се случваше като чудо от Господа, “аз”-ът ми сменяше мястото си, тъй щото в един миг духовните реалности придобиха измерението на една Слънчева система, в която човекът Стефан е нищожно камъче, което по Милост и Благоволение от Слънцето Христос можеше да се приближава към лъчите Му и да се възхищава на безграничната Му Светлина. Аз не видях това измерение в живота си през някой телескоп, нито пък проумях собствената си нищожност чрез микроскоп. Всичко се случи вътре в духа ми, чрез вярата в сърцето ми. Защото в един момент проумях, че всичките човешки създания на този човешки род са именно малки и нищожни камъчета, които имат уникалния шанс да познаят Слънцето на Правдата и да свържат завинаги с Него движението си в духовния свят. Проумях също така, че вън от границите на тази духовна Слънчева система се подвизава една черна дупка с толкова страшна гравитация, щото да засмуква в себе си всяка плът и всеки плътски ум, всяка надменност и всеки егоизъм, всички черни страсти и изкушения, всички съблазни и прегрешения. И колкото повече камъчетата за зла участ биха се отдалечавали от Слънцето, толкова по-малко и нищожно би изглеждало То в очите им, а онази черна дупка – все по-голяма и по-голяма.
Някога в древността, познал Съвършената Благодат на Слънцето Христос, един апостол щеше да запише в посланието си:
“Приближавайте се при Бога, и ще се приближава и Той при вас. Измивайте ръцете си, вие грешни, и очиствайте сърцата си, вие колебливи. Тъжете, ридайте и плачете; смехът ви нека се обърне на плач, и радостта ви в тъга. Смирявайте се пред Господа, и Той ще ви възвишава…” (Яков 4:8-10)
Ако да бяха всичките човеци послушали думите на Господния Яков, то отдавна на този свят да се бяха случили всички библейски знамения, които въвеждат човечеството в Славната свобода на Христос. Защото не е възможно да се приближаваш към Слънцето, а То да не се приближава към тебе. Защото не е възможно да очистиш сърцето си за Неговото учение и да измиеш ръцете си за Неговата Правда, и да не се превърнеш в един от духовните Му спътници и отражатели. И най-вече – защото не е възможно да се смиряваш пред Бога и Отца, а Той да не те възвиси на Своето Си Време. Но ето, че там – зад границите на Божията Светлина – наистина има една черна дупка. И яростната амбиция на тази дупка е да засмуче в себе си сърцата на всичките човеци, като ги направи да изгубят всяка искрица Светлина и да станат постоянни пленници на вакуума.
Ти знаеш ли какво е вакуумът, братко мой? Това е състояние на празнота и ненаситност. Колкото и да пълниш и запълваш – все да ти се струва недостатъчно и малко. И като нямаш мир и радост от една определена достатъчност, да драпаш с ръцете си, та дано би запълнил чашата без дъно. Но ето такова е сърцето на Сатана – чаша без дъно. И ако никой досега не ти е казал какво представляват местата, вън от границите на Божията Светлина, то аз ще ти кажа, че оттам започват селенията на ада и бездната. А ти, като разсъждаваш именно над бездната – да забележиш, че това е сложна дума, съставена от други две – от частицата “без” и от думата “дъно”. Тъй щото събрани заедно те наистина образуват така наречената бездна, сиреч, бездънна пропаст…
Не се ли попита вече защо започнах именно с такива размишления преди видението с люспите на гордостта? И не ти ли направи впечатление определено космичният заряд на думите ми? Разбира се, че си забелязал това! Защото именно с тези размишления Господ поиска от мен да ти дам скъпоценната настройка за разбирането на онова, което ще прочетеш оттук нататък. Затова нека и аз да ти предам думите, които Исус проговори на сърцето ми, миг преди самото видение. Ето какво ми каза Той:
“Слуго Мой! Както вярно написа по-горе, Аз съм Слънцето на Правдата, а вие сте Моите спътници, които привличам към Себе Си. И колкото повече Аз раста пред вас, толкова повече вие се смалявате пред Мене. Защото наистина трябва да осъзнаете, че когато сте с Мен, не общувате с плът и кръв, но с Господ и Бог, на Когото подобава величие, за което свидетелства Скинията Му. А за какво свидетелства Божията Вселена, Стефане?”
“О, Исусе! Тя е неизразима като Божие Творение! Толкова е огромна и величествена, щото самата мисъл, че може да бъде обходена и позната мигновено се превръща в безумие. В нея има стотици милиарди галактики със стотици милиарди слънца, за чието достигане и обхождане светлината би пътувала десетки милиарди години. Думите се разбягват от разума ми, когато трябва да търся отговори на този Твой въпрос. Зная само, че тази Съвършена Вселена е свидетелка на Съвършен Бог…”
Господ се усмихна и поклати главата Си одобрително. А след това отново ме попита, казвайки:
“Как тогава ти виждаш себе си в тази Вселена? Как гледаш на мястото си в нея? И как приемаш мерките, с които си създаден?”
“О, Исусе! Ти Си ме създал точно такъв, какъвто трябва да бъда. Мястото ми е там, където трябва да бъде. А на мерките с които Си ме създал – не може да се отнеме, нито да се притури. Та нали Сам ти каза на всички ни в Евангелието:
“И кой от вас може с грижене да прибави един лакът на ръста си?” (Матея 6:27)
Аз вярвам, че когато Отец и Ти сте решили да създадете човека по Божия Образ и подобие, то сте вложили в човешкото сътворение най-точните и съвършени мерки. И какво повече да искам, когато имам очи, за да гледам, уши, за да слушам, ръце, за да върша делата си, и нозе, за да ходя по пътя си? Какво повече да желая, след като Ти Си ми дал не само сетива за тялото, но и Вяра за духа ми, за да се намирам всякога в Твоето Присъствие?”
“Да, наистина слуго Мой! Какво повече…”
Последните думи на Исус, останали сякаш част от незавършено изречение, ме накараха да Го попитам:
“Господи мой! Защо не завърши последните Си думи? Защо се умълча?”
В отговор Спасителят погали главата ми, и ме погледна с дълбоките Си и прекрасни зеници, като ми казваше:
“Защото имам един духовен враг, слуго Мой, който е амбициран да завърши думите Ми. И ако ти би отговорил на Моето “какво повече” – с “нищо повече”, то неговата зловеща амбиция не би се спряла. Защото под привидната му доброта да се изявява като хуманен Прометей за човешкия род, давайки му уж огъня, пак с този огън той подпали цялото човечество в неугасим пожар от беззакония.
Виж тези беззакония, слуго Мой, и ги запиши за свидетелство на Моята Църква. Защото неуморният вдъхновител за всички тях е гордостта на дявола, и желанието му да противопостави на Мен и Отца Ми едно гордо и бунтовно човечество, което няма разум за знанията, които получава, нито извисен морал, за да ги ползва по Божията Воля. Затова нека отново да те заведа при портите на ада в изначалното време след грехопадението, за да видиш заговора на дявола с Науката чрез люспите на третата му дъщеря, която е гордостта…”
След тези Свои думи Господ докосна главата ми, тъй щото се намерих с Него при портите на ада, откъдето вече излизаха дяволът, гордостта му и Науката. И ето, че Сатана с неизразимо вълнение вече казваше на дъщеря си:
“Гордост моя, любима моя дъщерьо! Как да не бих те употребил против Онзи на Небето, след като Той собственоръчно те низвергна и отхвърли? Той, Който е неизразимо по-горд от мене, как не съпостави собствената Си гордост с тебе, та да види, че спрямо Неговата гордост си един цял предел от смирение? Ах, ах, ах! И да държи ли Той човеците нищожни пред Собственото Си величие, когато ние можем да им дадем нужния гъдел за самочувствие? Колко духове изгони Той, освен мене? Елитни същества, които Собственото Му Слово наричаше “Божии синове”. Ангели, които влизаха в Съвета Му, и бяха на почит сред огнените камъни. А сега те въздишат по онова отминало величие, което несправедливо им беше отнето. Хайде, гордост, моя – погледни сега лявото око на Науката, за да влезе там люспата ми, с която ще въздигнем великани по земята…”
Послушала баща си, гордостта се приближи към Науката, като я погледна с каменното си лице. И ето, че отсред скованата безизразност на очите й излезе змийска люспа, която се шмугна под левия клепач на Науката. И тогава Сатана изрева от удоволствие, като казваше:
“Не съм ли аз херувим, от когото никоя тайна не се укрива? Не съм ли същинският човеколюбец, който ще даде на този свят тайни на битието, за да го направи толкова горд и превъзнесен, колкото трябва да бъде? Иди сега моя приятелко с дъщеря ми, гордостта, та скоро направете моите елитни приятели да започнат да слизат сред човешките общества. И като им дадат тайните на битието – нека да родят сред тях мъже-великани…”
Послушали дявола, гордостта и науката побързаха да извършат волята му, тъй щото наистина в онези първи човешки поколения се реализираха много посещения от духовния свят, тъй щото посочени земни избраници започнаха да практикуват тайни на битието и станаха великани за времето си. Но тогава гордостта и превъзнасянето се въздигнаха сред човешкия род, тъй щото всяка земна твар вече се обхождаше развратно. И видението се наводни и премина под водата, понеже Всемогъщият наказа земята с потоп. А това накара дяволът отново да привика дъщеря си с Науката, и да им каже:
“Ах, мили мои! Дали Авадон пресоли манджата на знанието, или просто на Оня горе Му скимна да изплакне земните ширини, аз не знам! Но съм сигурен, че няма да спрем, защото насам и натам съхраних с мои посветени свитъците на знанието. И когато този потоп стихне, ние отново ще опитаме… Защото не може току-така залудо да се губят такива скъпоценни знания. А ти, дъщерьо моя, погледни сега дясното око на Науката, та и втората ми люспа да започне да се подвизава на света…”
Ето, че гордостта отново погледна към Науката, тъй щото от каменното й лице излезе и втората люспа. А когато тя се намери под десния клепач на Науката, дяволът плесна с ръце, като казваше:
“Не може Йеова горе да Си има съкровищница на Духа, пазена от серафими, а ние тук долу да си разпиляваме знанията, пръснати навсякъде. Не, не! Аз ще ги събера на едно място, и това място ще стане твой престол, Науко! А коя е любимата ми земя, където се подвизават върховните ми божества? Не е ли Египет? Да, Египет е! И там аз ще въздигна престола на знанието, с което обогатявам света…”
Докато Сатана говореше думите си на Науката, във видението пробягваха цели столетия. И ето, че съвсем скоро очите ми съзряха Александрийската библиотека, въздигната от египетския владетел Птолемей II. В нея бяха събрани едно огромно число от свитъци, което достигаше до внушителната цифра от седемстотин хиляди. И там, на покрива на библиотеката, дяволът седеше с дъщеря си гордостта, като й посочваше престола на Науката, казвайки:
“Не постигнахме ли много, скъпа моя гордост? Не събрахме ли доволно знания от дървото за познаване на добро и зло? И ако да би ми казал някой да спра, то да спре ли твоят баща, когато главната ми амбиция е да извърша с тия човешки поколения същия грях, който сторих с Адам и Ева. Ще посмее ли Онзи горе да ме спре? Ще потърси ли начин да ме огорчи?”
В този миг Господ във видението изгледа Сатана с гняв, като ми казваше:
“Гледай, слуго мой, как изглежда една черна дупка, която няма засищане за гордостта си. Но същевременно познай, че Аз ще обърна тази съкровищница в място на погибел. Защото огънят на този амбициран Прометей ще се обърне върху собственото му творение…”
Докато Исус ми говореше, във видението с библиотеката се случиха знамения. И преживяла близо три столетия разцвет, тя беше нападната от огъня, донесен от войските на Юлий Цезар, тъй щото преживя голям пожар, който изпепели много от пергаментите й. И въздигнал зверски вой, дяволът крещеше като луд на духа на Корей, който не бе успял да удържи огъня на завоевателската си страст сред римските легиони. А четири столетия по-късно тълпи от религиозни фанатици, водени от декрета на свой патриарх, вече доизгаряха остатъците от библиотеката, тъй щото древното знание си отиваше чрез огъня и дима в небитието. И тогава видях как съкрушеният дявол докосваше опърлените си люспи върху очите на Науката, като й казваше:
“Ах, мила ми приятелко! Не е лесно да владея свят, в който се разделям сам против себе си! Понякога разпалвам огън, който сам не мога да угася, и това само доказва божественото ми величие. Но аз непременно ще те утеша чрез гордостта си. И отново ще те даря с люспите си в по-нататъшните векове. Защото жаждата за знание в този човешки род няма да свърши. И тия потомци на падналите Адам и Ева винаги ще искат да повтарят грехопадението на баща си и майка си…”
Докато гледах как вятърът отнасяше пепелта на рухналата библиотека, видението отново се промени, тъй щото преминаха много години и столетия. И така дойде миг, в който дяволът отново каза на гордостта си:
“Нека подновим Науката с люспите ми. Защото вече дойде времето, когато ще превъоръжим човешките сетива. За да покажем на Онзи горе, че човекът повече не желае да живее с даденостите на тялото си, но копнее да усили възможностите им.
Гледай на света, гордост, моя! Гледай на онзи усърден учен Галилей, който странно ми напомня за хълма Галилея! Понеже от Галилея Христос се възнесе в противния Сион, карайки галилеяните да гледат нагоре, а пък и тоя Галилей също гледа през телескоп нагоре. Нека тогава научим човеците да гледат нагоре. Защото докато гледат видимото, няма дори да мислят за невидимото! И докато опознават физичното слънце и купищата от звезди, ще забравят за невидимото Слънце и звездите Му!
Ами онзи холандски майстор Янсен, който събира лупи, за да сътвори микроскоп? Няма ли малкото, което наблюдават човеците, да ги направи големи в собствените им очи? Няма ли да открият цял един непознат свят от клетки и миниатюрни творения? Какъв по-голям успех за нашата мисия от този – да превъоръжим човешките сетива, тъй щото като потърсят в голямото или малкото – сами да видят, че Бог няма?
Няма Те, Небесни Боже! Чуваш ли, няма Те! И на никой от учените няма никак да му хрумне, че Ти Сам Си ослепил дъщеря Си, за да не Те вижда, нито да може да Те докаже! Те просто ще приемат слепотата й за норма и критерий, а Ти ще бъдеш изметен от всичките ъгълчета на човешкия разум. Не желая ли аз именно това? Ах, гордост моя! Скоро да подновиш отново Науката с моите люспи, понеже от това зависи и делото на всичките ми останали дъщери…”
Ето, че гордостта отново погледна Науката с каменното си лице, тъй щото люспите на дявола се появиха върху очите й. И оттам насетне двете скочиха върху лицето на света, като му внушиха да заложи на тоталното превъоръжаване на човешките сетива. Онзи първи телескоп на Галилей за четири столетия се превърна в серия от могъщи радиотелескопи по цялата земя, насочили чиниите си към космоса, и дори в един свръхтехнологичен телескоп Хъбъл, улавящ светлина от най-далечните дълбочини на Вселената. Онзи пръв микроскоп на Янсен, за четири столетия се превърна в поколение от най-мощни електронни микроскопи, достигащи да виждат отделни молекули и атоми, а непрекъснатата жажда за знание бе стигнала до създаването на ускорители за елементарни частици, силни да имитират мига на Сътворението. В своето безумие и отричане на Твореца учените бяха стигнали дори до идеята за голям взрив, от който е била образувана цялата видима Вселена. И докато аз гледах потресен постиженията на Науката, Господ се приближи до мен и започна да ми говори, като казваше:
“Как мислиш, слуго Мой? Горда ли е съвременната Наука с постиженията си? Постигна ли тя всичко, което си беше наумила или гордостта й се превърна в собствената й слепота?”
“О, Исусе! Изпитвам в сърцето си скръб за тази Наука. Защото в съдбата й се сбъднаха думите, които й каза Бог Отец – че колкото повече Го търси, толкова по-сляпа ще бъде. Защото колкото повече растеше Науката с постиженията си, толкова повече растеше и гордостта й, както и тоталното неверие на учените. Лишили Творението от Твореца – те се оплетоха в измама, която наложиха като абсолютен постулат. Защото, приели наблюденията на физика Едуин Хъбъл, че Вселената се разширява, те обърнаха разширяването й като свиване назад във времето, за да съберат цялото Сътворение в една начална точка. А именно това беше грехът на превъзнасянето им, защото не отдадоха дължимото на Твореца, като Вседържител, Който сътворява и управлява цялата Вселена с Духа Си. А, кой, Господи мой, би могъл да натика Бог Отец в някаква измислена точка на голям взрив? Кой обяснява разширяването на Вселената и скоростта на галактиките с някаква тъмна и невидима материя, когато няма мъдростта и смирението да признае Твореца? Не е ли това слепецът, който не откри в материята Неговия Дух? Не е ли това гордият и превъзнесеният, който нямаше вярата да се смири и признае, че Вселената е Божия? Дяволските очаквания наистина се изпълниха докрай, защото днес човечеството е в най-страшния си бунт против Теб и Отца…”
“А докъде ще продължи бунтът на съвременното човечество, слуго Мой? Няма ли да става все по-голяма гордостта от научно-техническия прогрес? В какво се превръща един свят, който за половин век хвърли стотици милиарди долари в космически проекти, а никак не беше готов да нахрани и облече стотиците хиляди и милиони страдалци в бедните икономически страни, които имаха нужда от милост и човеколюбие? В какво се превръща един свят, когато една космическа агенция като НАСА чертае планове за пилотиран полет до Марс, а няма кой да каже на земните жители, че подобни проекти са скок в бездънна пропаст, който би погълнал гигантски средства, без да донесе никаква полза на човешкия род? Понеже как същества от плът и кръв да биха прекосили граници от милиарди километри на една Слънчева система, или още по-безумната мисъл – границите на Млечния Път?
В какво се превръща един свят, който ръкопляска на учени, получили Нобелова награда за научни открития, а никак не иска да почита и забележи слугите, чиято Награда и Откритие е Небесният Ерусалим?
В какво се превръща един свят, чиито правителства хвърлят милиарди долари в изграждането на ядрени ускорители, за да откриват учените им елементарни частици на материята, когато с нормалните очи, дадени им от Твореца, не можеха да видят болни и гладуващи, та да ги излекуват и нахранят с хуманитарни програми?
В какво се превръща един свят, когато само преди седмици учени от НАСА удариха Божията Луна със совалки, за да търсят на нея вода? Малко ли им е водата на Земята, че тръгнаха да търсят вода на Луната? Как изобщо дръзнаха да наскърбяват Твореца с безумието си? Кой от тях се молеше на Отец Ми за Живата Вода на Святия Дух, та да се изпълнят с Божията Любов? В какво се превръща един свят, когато всичките му физични и космологични знания са суета на суетите и дълбока черна дупка, където да потъват неизчислими финансови бюджети, с които можеха да ликвидират глада, болестите и страшните хуманитарни катастрофи? Ще достигнеш ли някога, горди роде на учените, до първата най-близка звезда в собствената си галактика, та да те вълнува избухване на свръхнова в дълбочините на Вселената, за която си разбрал милиард години по-късно от самото събитие?
Такъв ли свят жадуваше Отец Ми в Сърцето Си? Такъв ли бунт от гордост и превъзнасяне желаеха да виждат очите Му? Но ето, слуго Мой, казвам на Моите чрез теб, че на сатанинската гордост е дошъл краят й. И когато твоят Господ през отвореното Небе въздаде на нечестието на света, в онзи Ден никой няма да си спомни нито за телескопи, нито за микроскопи, нито за далечни галактики или неуловими микрочастици. Защото ще е Ден, в който Господ ще възцари Святостта Си и ще научи човеците да се обичат с Неговата Любов и да почитат творенията с Неговата Мъдрост.
Затова казвам на всички ви:
Люде Мои! Превъоръжете не земните си очи, но очите на сърцата си с Моята Вяра – за да прогледнете и видите лъчите на онова Слънце, за което земните жители са слепи!
Смирете се под мощната ръка на Бога, защото сърцата ви нямат нужда от телескопи и микроскопи, но от Вяра и Любов! Понеже Духът на Отца Ми не е далечен, за да Го издирвате в далечното, нито е нарочно скрит, за да Го търсите в микроскопичното!
Но на всички вас Той е казал:
“И ще Ме потърсите и ще Ме намерите като Ме потърсите с цялото си сърце…” (Еремия 29:13)
Блажени, които Ме слушат в тази пророческа книга! Те непременно ще се просветят и узнаят, че поуката струва повече от науката, и очите на сърцето виждат по-далеч от очите на плътта!
Аз, Слънцето на Правдата, все още говоря и не млъквам!”