Аз не питам защо и какво
има още в света да се случи.
Нека просто остана дърво,
що на щедрост отгоре се учи.

Раждах в клоните куп плодове,
наедрели от мъдрата есен.
Без да чакам гладът да зове
го засищах с духа си надвесен.

На короната нямах разцвет,
но при корена Слово роди ме –
да остана за земното клет
и не славя едното си име.

Нямах в мен пожълтели листа.
Само гъста смола от раздели…
Плодовете родих от Христа
за онези, що биха ги взели.

Приютявах небесни гнезда,
прошептян от възторга на птици.
Търсех залези с чудна звезда.
Срещах изгреви с будни зеници.

Моят Извор, щом чист отлети,
ще ме вдигне до Свята градина,
и духът ми възбог ще трепти,
плодотворно живял за малцина.

С тази простичка вяра творих.
На дървото ми тя е присъща.
До Мига, благодатен и тих,
с който тленното в Дух се обръща…

Стефан Главчев
(Тленен остатък)