Останах сам. Навярно е добре
духът ми чак до кръст да се изпита.
Да бъде в мене мъката море.
Превърната на стих. И доизпита.

Да страдам за погубеният плам,
на който дадох чувства и години.
И въпреки, че бях до болка прям –
в неискреност зовът ми да погине.

Да бъда за четящите дърво,
подминато на пътя безсърдечно,
подобен на случайно четиво,
което няма как да бъде вечно.

Сергиите с поетите си – бол…
Цени, възторг… И лъскави корици.
Останах след надеждите си гол.
Врабчето без поръсени трошици.

Чешмата без изсечен благослов.
Следата – без следовник избледняла.
На музата приготвеният ров,
при все, че цял живот ме е звънтяла.

Какви сте вие – взимащи души,
останали дори без блага дума?
Възможно ли е пясък да теши
или сред лес увяхналата шума?

Не съм ви канил. Идвахте сами.
И тръгвахте си – вечно онемели.
Дъждът на самотата ми ръми.
Очите ми – отдавна са прелели.

Дарявах се… До края се дарих
и плаках в битието занулено.
Животът си да бих превърнал в стих –
солен е. И излезе ми солено…

Стефан Главчев
(Тленен остатък)