Черупко моя, скръбно наранена.
Оставаш плът, дори да те боли.
У теб се движи мойта кръв червена,
но друга Кръв сърцето ми цели.

Към друг Живот духът ми се обръща
и Святи са ми Вечните мечти,
а ти наподобяваш пръстна къща,
която охлюв мъкне и пъхти.

Черупко моя, този свят не мога
със пълни шепи някак да ти дам.
Живея с неизбежната тревога,
че вътре в теб е старият Адам.

Че трябва него с Вяра да преборя,
и той със участта да се смири.
А някак си Небесният ми порив
и в него да започне да гори.

Черупко моя, крехка и чуплива,
към тленното обречена вървиш.
Във пътя ти не виждам перспектива
и бръчките не служат за престиж.

Но искам при внезапната раздяла
да бъдеш тиха в бъдещия сън.
Че с верен дух ти дълго си живяла,
а той след миг ще полети отвън.

Черупко моя! Лодка за морето,
което аз преплувал съм до бряг.
Оставаш като спомен за сърцето,
че с тебе бях мечтател и добряк.

Но иде час от теб да си отида
след многото години остарял,
подобно бисер от придънна мида,
Небето да ме вдигне… Просиял!

Стефан Главчев
(Тленен остатък)