Бучи Везувий, наедрява
сред облаци от серен дъх.
Клокочи кипналата лава
в недрата на планински връх.

В подножието на вулкана
тълпи, отдадени на грях,
не чуват страшната закана
и нямат от Твореца страх.

Въздигат златните телета
на своя мерзостен поклон,
и в шум и суета проклета
отдават слава на Мамон.

До тях – със копия железни
ликуват земни зверове,
и бяс от адовите бездни
за кървав сблъсък ги зове.

Навред из долината – плява,
събрана в снопове накуп.
Бучи Везувий, наедрява
над земния зловонен труп.

Бучи. И скоро ще изригне
със своя гняв немилостив.
И гибел злите ще постигне
в мига на яростния взрив.

Че днес, когато се протяга
ръка от Милост и Любов,
пребиват чистите с тояга
и хвърлят верните във ров.

Уви, за Правдата са слепи,
във плен на тъмен великан.
Поникват трън и алчен репей
в подножието на вулкан.

“Идете си от Мен, проклети!” –
ще чуят те от гневен Глас.
А всеки огън ще усети,
с присъда в сетния си час.

И запечатани от лава,
готова да ги вкамени,
ще спомнят земната си слава
със всичките си празни дни.

Но аз Те моля! Излекувай
о, Боже, грешните души!
Че гръмнеш ли, като Везувий,
не ще ги мракът утеши…

Стефан Главчев
(Възходът на падението)