Легенда нека ви разкажа
за Истината на света.
Като картина в Ермитажа
привличала сърцата тя.

Била пленително красива.
Облечена в златист воал.
Премъдра, трепетно правдива,
и чиста като идеал.

Сестра си имала. Невзрачна.
Низвергната и без подслон.
В очите – тягостна и мрачна.
В сърцето си – без Свят Закон.

От думите й, странно криви,
душите губели светлик.
И никак не били щастливи
да срещат грозния й лик.

Нарекли я Лъжа тогава.
Отблъсквали я вдън гори.
Не искал никой да й вярва,
та своя дух да й дари.

“О, сестро! – викнала Лъжата –
вода във кана ми налей.
Пресъхнали са ми устата
и моето сърце линей.

Във кладенеца слез, о мила,
две шепи само загреби,
че аз от жажда съм се свила
и ще издъхна може би.

Свали си дрехата лъчиста.
Най-зорко ще я пазя аз.
И изворна вода сребриста
ми дай да пия в този час…”

Смутена, Истината Свята,
за миг се дръпнала назад,
че блъснали я от Лъжата
неверни думи с остър хлад.

Но своята сестра противна
все още гледала с любов,
и с детска някаква наивност
приела сестринския зов.

Във кладенеца слязла. Гола.
Със празна кана във ръка.
Така сърцето си пробола
добрата Истина горка.

Сестра й с дрехата златиста
се скрила в онзи древен лес.
А после – в роля на артистка
света направила злочест.

Повярвали я – стари, млади,
и възцарили я на трон,
да слушат нейните тиради
и тъпчат Божия Закон.

А гола, Истината Свята,
до днес отхвърлена шепти.
И във малцина на земята
със своите лъчи трепти.

(Търсач на бисери)
Стефан Главчев