В едно древно царство на престола се възкачил амбициран, но неразумен цар. Той бил първороден син на предишния цар и с години мечтаел баща му да се откаже от царуването си и да даде короната си на него. Но годините минавали, а старият цар не давал никакви признаци, че скоро ще умре или предаде управлението на царството си на своя наследник. Напротив – жизнен и енергичен организирал празненства със своите аристократи, ходил с тях на лов за елени и глигани, а и всичките му поданици били доволни от него, защото ги облагал с умерени данъци и живеел в мир и разбирателство със съседните царства. Но ето, че един ден, при поредния лов с царедворците си, старият цар паднал фатално от коня си, като си счупил врата и издъхнал на място. Така наистина настъпило времето за царуването на неговия син. С пищно тържество той бил коронясан, като положил клетва за вярност към Бога и народа си. Но още в първите десетина години на управлението му се разбрало, че той нямал опита и мъдростта на баща си. Тъкмо обратното – започнал алчно да запълва хазната, като своевременно наложил по-тежки данъци на народа си и не приемал никакви съвети или укори от приближените си. Така в царството му избухнали брожения и бунтове, които той потушавал с меч и копие. Лицата на царските аристократи се изменили и станали навъсени, а от предишното им спокойствие и благополучие не останала почти никаква следа. Един ден царят заповядал да му доведат придворния биограф и историк, който почтено и точно записвал събитията в царството и най-вече – живота на неговия монарх. Когато биографът застанал на колене пред престола, царят го запитал:
“Кажи ми ти, който познаваш и записваш историята и родословното дърво на моята славна фамилия, защо настъпи такава тъмна сянка в моето царуване? Защо поданиците ми не ме обичат и почитат, както правеха това при управлението на баща ми? Ако ми отговориш вярно и правдиво аз ще те възнаградя богато, но ако ме заблудиш – ще изгубиш главата на рамената си!”
Тогава биографът, който бил старец на преклонна възраст, но с все още силно зрение, за да води хронологията на царството, казал на царя си:
“Ваше величество, ако ми позволите да отворя устата си, аз ще ви напомня, че когато се възкачихте на престола, вие дадохте клетва за вярност пред Бога и пред народа си. Вашият баща, мир на праха му, всякога пазеше клетвата си и затова Бог му даваше мъдрост да управлява царството си. А ето, че вие вече десета година не сте се допитвали до Бога дали благоволи в делата на управлението ви. Вашият баща, мир на праха му, често посещаваше един Божий мъдрец, който живее в една дълбока пещера, в най-далечната от планините на владенията ви. И той винаги записваше Божиите думи в личния си тефтер. Може би, ако отворите чекмеджето на писалището му, ще намерите там всичките му записки, които той неведнъж ми е прочитал насаме. Прочетете ги и вие, защото от Божии уста са дошли думите, и царска ръка ги е записала, за да се помнят…”
Доволен от отговора на биографа си, царят плеснал с ръце, като станал от престола си и казал:
“Изчакай ме тук, на колене пред престола ми! Аз ще отида до покоите на баща ми, за да проверя дали са верни думите ти!”
Отишъл в покоите на починалия цар, владетелят бързо отворил чекмеджето на писалището му, където наистина видял един тефтер, обкован със златни корици, украсени с брилянти, и вързан на кръст с червена копринена панделка. С блеснали от наслада очи той взел тефтера като се върнал в престолната си зала. И като седнал на трона си, казал на биографа:
“Ще те възнаградя със злато според теглото на тялото ти, защото ми отговори правдиво. Но нека първо да те попитам:
Този ли тефтер ти е показвал баща ми, когато ти е чел от него?”
“Този е тефтерът, ваше величество! Не мога да го сбъркам! Защото върху него е емблемата на царския ви род, а над нея слънчевите лъчи, които я докосват. Още като младеж, когато чиракувах при предишния биограф на дядо ви, мир на праха му, аз слушах от него за този тефтер, защото той се предава по наследство в цялата ви царска династия. А сега вие сте царят и той трябва да бъде настолната ви книга за мъдрост и управление…”
Очите на монарха блеснали с още по-голяма наслада, и той вече развързвал червената копринена панделка, за да отвори тефтера. А когато го отворил погледът му се изумил, защото тефтерът бил празен. Трескав от вълнение, царят прелистил една, две, три страници, но не виждал нищо друго, освен празни листове. Отворил средата на тефтера, погледнал и в самия му край, но резултатът бил все същият. Все едно никой нищо не е записвал в него. Това го накарало да изкрещи пред биографа си:
“Ти с твоя господар ли си решил да се подиграваш? Царя си ли ще правиш на посмешище?”
И като хвърлил тефтера в нозете му, добавил с яд в гласа си:
“Намери поне една написана Божия дума всред тези бели листа, ако не искаш да се разделиш с главата си! Защото сам преди малко ми каза, че именно от този тефтер ти е чел баща ми!”
С треперещи пръсти биографът взел тефтера, като го отворил, за да потърси поне една Божия дума. И като не намерил, с тих глас проговорил на ядосания монарх, като му казал:
“От думите си се не отричам. И паметта ми не ме лъже. Някакво знамение е това. Знак от Бога, че трябва да промените сърцето си, за да заслужите благоволението Му, та да четете думите Му. Друго обяснение за този празен тефтер нямам. Но пък ако решите да посетите Божия мъдрец в пещерата му, както това често правеше баща ви, мир на праха му, то той ще ви даде много по-ясен и точен отговор от мене…”
Думите на биографа накарали монарха първо да почервенее, а след това да позеленее от ярост. А после да му изкряска:
“Точно ти ли ще ставаш съдник на царя си? Или ще ме учиш как да управлявам, а? Няма ли в тоз час да те пратя на среща с Бога, Който не си престанал да ми натрапваш? Стража, стража! Задръжте хулителя на царя и скоро ми доведете царския палач! Защото този беловлас безумец току-що изгуби главата си!”
Стреснати от царската ярост, двама стражи хванали биографа и го притиснали до стената с острото на копията си, а трети страж на бегом изтичал, за да доведе царския палач. А когато палачът се явил пред престола, държащ в ръката си излъскана брадва, царят с все още пламнал от яд глас му казал:
“Заповядвам ти да отсечеш главата на този царски хулител! Защото думите му ме унизиха и той заслужава смърт за безумната си дързост да ме съди за делата ми! Вдигни брадвата и изпълни присъдата пред очите ми, за да се утеша в справедливостта си!”
Лицето на палача трепнало, когато видял как стражите извиват зад гърба ръцете на биографа и притискат към мраморния под беловласата му глава. И вече вдигал брадвата, за да я стовари върху шията на стареца, когато ръката му замръзнала във въздуха. А след това, обръщайки се към царя си, му казал:
“Да се не разгневи господаря ми, но го моля само за минута размисъл. Разбрах от стражите, че сте бил много разочарован от празния тефтер на баща ви, за който и аз бях чувал неведнъж. Но ако сега убия биографа ви, аз ще ви лиша от написаната история, която ще четат бъдещите поколения за вашето царуване. Нима сте готов на това? Нима искате да останете без име в писаната история? Кой ще ви помни тогава? Кой ще се възхищава, че сте оставили бляскава следа в управлението на царството? Не е ли по-добре да се възползвате от услугите на най-изкусния крадец, осъден от баща ви, който и до днес гние в тъмницата? Изпратете него, за да открадне личния тефтер на Божия мъдрец, и да го донесе в двореца ви! А аз съм готов веднага да отключа веригите му и да го въведа пред престола ви!”
Доволен от подразненото его на величието си и мисълта, че биографът ще му бъде нужен и занапред, царят смекчил гнева в устните си, като казал на палача:
“Има разум в това, което ми предлагаш! Божий мъдрец непременно би записвал някъде думите, които му говори Всевишният. Затова скоро да ми освободиш този крадец от тъмницата и да го доведеш при мене, а вие стражи, отведете биографа вън от присъствието ми, за да се върне към обичайните си задължения!”
Палачът въздъхнал с облекчение, че нямало да му се наложи да стовари брадвата си върху съвсем невинна глава. И като се поклонил на монарха, отишъл да извърши волята му. Така пред престола на царя бил доведен изкусния крадец, който усърдно протривал китките и глезените си от дълго носените вериги. А тогава царят го запитал:
“Толкова ли изкусен крадец си, за какъвто те представя моят палач? Можеш ли да ми откраднеш вещ, за каквато ти заповядам?”
“О, ваше величество! Всичко, що има под слънцето, та да се вижда с очи и пипне с ръка, може да бъде откраднато! А аз съм твърде изкусен в занаята си! Последният път, скрит в гората, успях да открадна красивия лък на баща ви, направен от еленови рога, но за зла участ се заклещих в един от приготвените му капани. И така си получих заслуженото наказание за моето престъпление!”
“Ха, ха, ха! – разсмял се царят, видимо развеселен от разговорчивия крадец. А след това му казал:
“Чувал ли си за Божия мъдрец, който живее в пещера, някъде в покрайнините на царството ми?”
“Да, чувал съм, ваше величество!” – отговорил крадецът:
“Баща ви, благородният, често пътуваше със свитата си към онази далечна планина! Но от хорски приказки зная, че Божият мъдрец е един скромен отшелник, от когото няма какво да се открадне. Слушал бях, че се прехранвал с горски плодове, гъби, и понякога ловял риба в тамошната река. Но няма злато, сребро, или каквито и да било скъпоценности, та да приложа върху него занаята си!”
В отговор царят вдигнал празния тефтер на баща си, като казал на крадеца:
“Виждаш ли този скъпоценен тефтер? Той е инкрустиран със злато и брилянти, стойността на които ще ти бъде достатъчна за двадесет години безгрижен живот в царството ми. Но в замяна искам да ми донесеш личния тефтер на Божия мъдрец. Защото този тефтер тук е празен и в него няма никакви думи, а онзи на мъдреца ще е пълен. Понеже баща ми затова е бил със свитата си седмици път, та да намери мъдрост, не от този свят родена. И ако ти откраднеш и ми донесеш тефтера на Божия човек, бащиният ми златен тефтер ще ти бъде наградата от мене! Съгласен ли си с предложението ми или да те върна с окови в тъмницата?”
“О, щедри мой господарю!” – възкликнал крадецът:
“За този тефтер в ръцете ви съм готов да отида до края на света и да употребя цялата ловкост на ръцете си и изкуство на занаята си, та да изпълня предложението ви! Непременно бих откраднал и най-защитената вещ на най-непристъпното място!”
“Измий се тогава и се приведи в ред, крадецо. Нека един от икономите ми да ти даде прилични дрехи и ботуши, ковчежникът ми да ти даде кесия жълтици, а ординарецът на първия ми генерал да ти осигури издръжлив кон. Бързай и препускай до пещерата на мъдреца, за да ми откраднеш и донесеш Божия тефтер. Защото наградата ти тук те чака, а с нея и свободата ти!”
Възрадван от внезапната промяна в съдбата си, крадецът се облякъл с хубави дадени дрехи, обул чисто нови кожени ботуши, взел кесията с жълтици и възседнал млад гривест жребец, като потеглил към далечната планина на царството, за да изпълни волята на своя цар. А когато след седмица яздене и преспиване в малки странноприемници най-сетне пристигнал до далечната планина, той взел внимателно да подпитва местните хора за обиталището на Божия мъдрец. Така те му посочили горската пътека, по която се стига до пещерата, а крадецът проследил и наблюдавал навиците на мъдреца, както и неговите излизания и влизания в дома му. В някои дни мъдрецът излизал с торба, а когато се връщал, тя била пълна с гъби. Друг път излизал с въдица, а на връщане държал улов от риби. Но се оказало, че риболовът изисквал много повече време от брането на гъби, така че планът на крадеца сработил. И в деня, когато мъдрецът отново излизал от пещерата, за да лови риба, слизайки надолу, до реката, крадецът пъргаво се вмъкнал в пещерата, като запалил фенер, за да намери така важния тефтер. А тефтерът наистина бил там, сложен до леглото от мечешка козина на Божия мъдрец. Взел с вълнение тефтера, крадецът го отворил и видял, че страниците му били изписани с Божии думи, почти до последните листа. Така той го пъхнал в торбата си и с бързи крачки напуснал пещерата на Божия човек. А след това яхнал коня си и препуснал, за да занесе откраднатата вещ при своя владетел.
Влизайки през портите на царския дворец, крадецът помолил царят да бъде известен, че е изпълнил поръчката му. Така той отново бил въведен пред престола на монарха, който с щастлив и възторжен глас го запитал:
“Намери ли тефтера с Божиите думи? Открадна ли го, както ти заповядах?”
“Да, ваше величество! Тефтерът е в торбата ми!”
“Имаше ли в него написани Божии думи от онзи мъдрец?”
“Да, царю мой! Още в пещерата го отворих! Почти до последната страница той беше изписан!”
“Браво, превъзходни крадецо! Оправда славата на изкуството си и заслужи наградата си от мене! Нека тогава, преди да отворя този най-скъпоценен тефтер, да извикам пред престола всичките си царедворци и аристократи. Защото искам с очите си да видят как синът ще надмине по успех царуването на баща си. Понеже сега аз вече съм велик! Чрезмерно велик! Стражи, стражи! Въведете целия царски елит пред престола ми!”
Ето, че царската зала се напълнила с тълпи от аристократи и царедворци. И всички вече знаели новината, че царят им е придобил тефтера на Божията мъдрост. Шумът и вълнението се усилили до краен предел, когато царят станал от престола си и вдигнал ръка, като казал:
“Верни поданици на короната! От днес се отваря нова страница в моето царство! Страница на мъдростта и благоволението от Бога! Страница на благоденствие и благополучие! Страница, с която синът ще надмине славата на баща си, когото всички обичахте и почитахте като мъдър и справедлив цар. Защото след малко очите ми ще се озарят с лъчите на небесната светлина, така нужна на всеки владетел. Тази светлина, заради която баща ми пътуваше през девет планини в десета. Тази светлина, която беше блясък на благородството му и украшение на славата му!”
“Велик си, царю наш! Велик, велик, велик! Да се слави името ти! Да пребъде управлението ти!” – загърмяла шумно цялата зала от думите на монарха. А той вече тържествено взимал торбата на крадеца, откъдето извадил откраднатия тефтер, като го раздвижил с ръка над главата си всред гръмки възгласи и възклицания. А после седнал на трона си и с преляло от радост и удоволствие лице отворил тефтера…
Кошмарът отново се повторил, както със златния тефтер на баща му. Тефтерът на мъдреца бил празен. Нито една дума на нито една страница. Някаква невидима сила и този път била изтрила всичко. Устните на царя пресъхнали. Кръвта се отдръпнала от лицето му и той пребледнял като мъртвец. А после, като събрал всичката си сила, изкрещял колкото му глас държи:
“Вън всички от залата на престола ми! Вън! Вън! Вън! Да остане само крадецът! Само той да остане!”
Поразен от внезапната промяна на владетеля, целият царски елит бежешком се изнизал от царската зала. А когато в нея останал само изумения и изненадан крадец, царят почти през плач го попитал:
“Защо ме излъга, че тефтерът на мъдреца е пълен с думи? Защо ме накара да се опозоря пред царедворците си? Отговори ми, иначе в тоз час ще те убия!”
“О, ваше величество! Да не пламва гневът ви, но конфликтът ви не е с мен! Защото аз ясно видях в пещерата, че тефтерът беше почти изписан. Дори сега, като го гледам, се замислих защо искахте да ми дадете като награда другия празен тефтер на баща ви. Не се ли попитахте как владетел, царувал толкова дълги години, ще държи празен тефтер в покоите си? Не взимате ли под внимание и това, че не може тефтерът на един Божий отшелник също да е празен. Защото баща ви е ходил при мъдреца и е приел мъдростта му, за да запише всичко, което той е знаел. Така и двата тефтера остават пълни с Божиите думи, но по причина, която само Божият мъдрец знае, те сега са празни пред очите ни. Вместо да ми отсечете главата, защо не се смирите в сърцето си и не ме последвате, та и двамата да отидем при него в пещерата. Вашият баща от висотата на властта и престола си непременно се е смирявал, за да потърси съвет от отшелник, беден за всичко на този свят, но неизмеримо по-богат със съкровищата на горния свят. Не е ли така, царю мой! Не ви ли заслепи царската власт?”
Този път, като прицелени с изкусен лък, в сърцето на царя влезли всичките думи на крадеца и той не можел да противоречи на простичката им разумност. Затова, съкрушен, владетелят добавил:
“Не зная дали от нужда си откраднал великолепния лък на баща ми, но в думите към мен ти беше стрелец, чиято стрела ме прониза. Затова ще те послушам и двамата ще отидем при Божия мъдрец с двата тефтера. За да върнем неговия и да напълним с думи бащиния. Но се опасявам, че когато тръгна с теб, народът няма да му хареса да ме вижда, защото го натоварих с непосилно високи данъци…”
“О, ваше величество!” – отговорил крадецът:
“Ако излезете сред простолюдието с царските си дрехи и короната, то със сигурност ще се сблъскате с презрението на сиромасите. Но ако тръгнете с мен, предрешен като един от тях, няма да събудите никакво подозрение…”
Царят се усмихнал на думите на крадеца, а после му казал:
“Ти явно не си само крадец, но съвсем успешно може да ми бъдеш и съветник. Затова ще те послушам и ще постъпя според думите ти. Защото час по-скоро трябва да прекратя неправдите в управлението си и да се допитам до Божия мъдрец…”
Ето, че съвсем скоро предрешеният цар и крадецът яхнали конете си и се отправили към далечната планина, за да се срещнат с Божия мъдрец. По дългият изминат път царят лично се убедил с очите си какво страдание са причинили на народа му увеличените данъци и непрекъснато се сблъсквал с всички непоносими белези на мизерията и недоимъка. Това чрезмерно съкрушило сърцето му и той вече започвал да разбира защо неговият баща бил почитан и обичан монарх. И когато накрая след едноседмичен път стигнали до планината, в чиято пещера живеел мъдрецът, ликът на царя съществено се променил. Очите му били тъжни, а лицето белязано с печат на дълбоко страдание. Това накарало крадецът да го попита:
“Ваше величество, добре ли сте? Готов ли сте за срещата с Божия човек? Защото аз съм този, който трябва да се срамувам пред него, понеже му откраднах тефтера, а не вие!”
Царят въздъхнал дълбоко. И без да му отговори нищо просто дръпнал поводите на коня си, за да тръгне по тясната горска пътека, водеща до пещерата. Ето, че накрая двамата били пред обиталището на мъдреца. А тогава крадецът пристъпил напред, като извикал:
“Излез, Божий човече! Двама странници с добри намерения са дошли при теб, за да поискат смирено прошката ти, а след това и съветите ти, защото знаем, че изговаряш думи, вдъхновени от Бога!”
Дочул думите им, мъдрецът излязъл от пещерата, за да види двамата си посетители. А после загадъчно се усмихнал и с ръка погладил брадата си, като им казал:
“Сполай ви, странници! Дълъг път сте извървели и конете ви са уморени. Оставете ги да си починат и вържете поводите им до дървото встрани от пещерата. А вие влезте в горския ми дом, за да ми споделите каква причина ви води насам. А после ще поговорим и за прошка, и за съвети…”
Видели добродушната и подканяща усмивка на Божия човек, царят и крадецът влезли в пещерата му. А той, като извадил мех с вода – налял им в две чаши и ги подканил да утолят жаждата си. И тогава крадецът, отпивайки от водата, навел главата си досами нозете на мъдреца, като му казал:
“Моля за прошка, Божий човеко! Защото аз съм престъпникът, който те лиши от тефтера, в който записваш Божиите думи, но сега ти го връщам и съжалявам за стореното…”
Миг след думите на крадеца, проговорил и самият цар, като казвал:
“Аз също моля за прошката ти, Божий човеко, защото този крадец изпълняваше моята изрична воля! Понеже съм царят на това царство, макар и предрешен като сиромах!”
Мъдрецът се усмихнал още по-загадъчно, като им казал:
“Не кражбата на моя тефтер е причина да ме посетите. Друга е тя и аз искам да я изявите! Защото никак не съм почувствал липсата на тефтера, та да страдам от кражбата му. Думите, които написах на белите страници, са написани и на още едно място. Тук, вътре…”
Божият човек посочил сърцето си, като го почукнал с показалец. Това накарало царят да проговори и каже на мъдреца:
“Думите ти сега прочитат сърцето ми и няма как тайното, вътре в мен, да не стане явно. Защото откакто се възкачих на престола след баща си, царството ми потъмня от грешните ми решения. Така съвсем наскоро разбрах, че баща ми си е водил записки с тефтер, като е идвал да се среща с теб. Но когато реших да прочета думите, записани в тефтера му, те бяха изчезнали и това ме уплаши. Затова изпратих крадец, за да открадне твоя тефтер, та на всяка цена да прочета написаните думи. Но и от твоя тефтер думите също бяха изчезнали. И ето, Божий мъдрецо! Връщам ти твоя тефтер с молба за прошка, но нося и тефтера на баща ми, за който сигурно добре си спомняш. Защото и двата тефтера са безполезни без Божиите думи, които да ги направят скъпоценни…”
“Простени бъдете и двамата от сърцето ми, та и Бог да ви прости!” – казал тихо мъдрецът. А после взел двата тефтера в ръцете си и продължил да говори, казвайки:
“Нека да проверя истинността на думите ти, царю! И първо да отворя моя тефтер, за да видим дали Божиите думи в него са изчезнали, а после да отворя и тефтера на баща ти, когото имах щастието да познавам и дълги години да общувам с него…”
Мъдрецът вече отварял своя тефтер, а това довело царя и крадеца до пълно изумление. Защото Божиите думи си стояли все там – написани и непокътнати. А после същото се случило и със златния царски тефтер, украсен с брилянти. Той също бил с написани и непокътнати Божии думи.
Поразени от знамението, царят и крадецът не знаели какво да кажат. Но накрая владетелят събрал дъх в устните си, та попитал мъдреца:
“Кажи ми, Божий човеко! Защо пред царския ми трон думите и в двата тефтера бяха изчезнали, а тук при теб в пещерата те се явиха на страниците, сякаш никога не са липсвали? Няма ли пръст в това знамение Бог, на Когото служиш?”
Слушайки царските въпроси, мъдрецът отговорил с въпрос:
“Какво усещаш най-силно тук, в моята пещера? Добре помисли и не бързай веднага да ми отговаряш, докато не осмислиш думите ми! Защото и баща ти не побърза да ми отговори при първата ни среща!”
Притворил очи, царят се опитал да осмисли думите на Божия човек. И точно тогава усетил с цялото си сърце тишината на пещерата. Тя била толкова вглъбяваща, властна и всепоглъщаща, щото започнала да изгонва от него всичкия шум, на който бил свикнал. Шум от слава, от тържества, от ръкопляскане, от ласкателства. Шум от духове на гордост и алчност. Шум от жълтици, изсипващи се в сандъците на хазната. Шум от копия и щитове при смазването на бунтовете и броженията. Непоносим и жесток шум от всичкото му управление.
“О, Божий мъдрецо! Тук при теб, в пещерата, има властна тишина, която изгонва шума от сърцето ми! Този шум ме е правил да бъда глух за Божия Глас!”
Мъдрецът поклатил одобрително глава на царския отговор, като продължил с нов въпрос:
“Ако шумът те е правил да бъдеш глух за Бога, то не те ли е направил и сляп за думите Му? Не са ли Божиите думи едни същи, били те изговорени или написани? Проумяваш ли най-сетне, царю, че Бог говори само тогава, когато сърцето е съвършено тихо? Защото Той не търпи да има присъствие на други гласове, когато говори Неговият Глас! Понеже това е тишината – бял лист или смирено сърце, върху което да се явят Неговите думи! Шумът в царството ти, пред престола ти и в сърцето ти са били причина да не виждаш Божиите думи в тефтера на баща си, нито да ги чуеш в сърцето си!
А сега се замисли защо баща ти, благородният, заповяда на най-изкусният златар да украси корицата на тефтера му със злато и брилянти. Защото той стори това още след първия ни разговор в младостта си…”
Този път царят нямал никаква нужда да напряга ума си, за да отговори на мъдреца. Защото Божиите думи сами се явили на устните му и той казал:
“Баща ми, благородният, обкова тефтера си със злато и брилянти, защото за него Божиите думи са били по-скъпоценни от всичкото злато и брилянти в царството му! Понеже който е намерил мъдрост от Бога, спечелил е благоволението Му и е спасил сърцето си от мрака на този свят…”
“Върни се тогава омиротворен и просветен в царството си, приятелю! И като поставиш Божия тефтер на видно място пред трона си, усърдно закопней да превърнеш сърцето си в бял и чист лист, върху който Всевишният ще се удоволства да пише думите Си. А Той винаги ще идва при теб, когато млъкнат всички други гласове, за да проговори Неговият. И нека крадецът, с който дойде при мен, бъде занапред главният съветник в царството ти. Понеже Бог чрез него подейства, за да те доведе при мен! А идвайки при мен – да те смири и опрости за Себе Си!
Избави се от шума, като облекчиш битието на сиромасите, и пропъдиш лошите съветници край престола ти! Защото неслучайно Богът, на Който служа, е Цар на царете, и Господ на господарите!”
След тези последни думи Божият мъдрец поставил отново своя тефтер до постелката си, а царят прибрал златният тефтер в торбата си. А двамата – като получили Божият благослов, докоснати по главите от ръцете на мъдреца, яхнали конете си и побързали да се върнат в царския дворец. Легендата разказва, че онова царство отново процъфтяло в благоденствие и благополучие. А младият цар наследил всичкото благородство на баща си, като царувал мъдро и правдиво.
Колкото до крадеца в тази легенда, то не идва ли и Господ като крадец, за да види дали пазим белотата на дрехите си – точно толкова бели, колкото бял е листът на един тефтер, върху който Бог запечатва думите Си?
Пребъдвайте в тишината, приятели! И нека сърцата ви се превърнат в тефтери на Всевишния Бог!
Амин и Амин!