КЛЕТКАТА НА ЗВЯРА I – VIII ГЛАВА

СЕДМА РЕШЕТКА: ПОЛИТИКАТА

“Защо се разоряват народите, и племената намислят суета? Опълчват се земните царе и управниците се наговарят заедно против Господа и против Неговия Помазаник, като казват: Нека разкъсаме връзките им и нека отхвърлим от себе си въжетата им…” (Псалом 2:1-3)

Едва ли има друго проявление на лъжата, чието действие да достига световни величини и да рефлектира така разорително върху народите, както политиката. Тя се явява “кръвоносна система” на сатанинската власт и чрез нея Сатана държи под контрол целия свят. Като начало нека видим причините за възникването на политиката. В развитието на обществените отношения от най-дълбока древност, политиката няма друга алтернатива. Още пророк Моисей осъзнава нуждата от управление над Израил. Товарът върху гърба му е толкова голям, че в един момент той вика към Всевишния да му даде сила и мъдрост за управление над израилтяните. Бог дава тази мъдрост на слугата Си чрез Йотор, тъста на Моисей. Виждайки голямата прекомерната отговорност върху плещите на пророка, Йотор му казва:
“Но при все това измежду всичките люде избери си способни мъже, които се боят от Бога, обичат истината и мразят несправедливата печалба, постави над людете си такива за хилядници, стотници, петдесетници и десетници; и те нека съдят людете всякога, всяко голямо дело нека донасят пред тебе, а всяко малко дело нека съдят сами; така ще ти олекне и те ще носят товара заедно с тебе…” (Изход 18:21-22)
От този мъдър съвет разбираме, че политиката е нужна на човешкото общество, но само като стожер на Истината и като бариера за пресичане на неправдата и злото. Освен това разбираме, че тя е товар, който се носи трудно и за който са нужни духовни устои и Святост.
След хилядолетия човешко управление в света вече са формирани всички аспекти на политиката и държавността. Няма народ без държавен глава, парламент, министерски съвет, съд и прокуратура, както и местни структури на властта.
В тези мои размишления вече се усети едно противоречие. От една страна – политиката е необходимият лост за управление над човеците, а от друга – тя се явява разорителна за народите и обществата.
Откъде произлиза този конфликт?
Преди всичко от факта, че живеем в свят, който лежи в лукавия!
Ако, погледната през Божия поглед, политиката трябва да обуздава и възпира Злото и да възстановява съгласието между хората, то най-често тя е нещо съвсем друго, а именно – катализатор на Злото. И това се дължи на факта, че в политиката влизат хора, неподготвени и неузрели за богоугодно управление и власт. Влизат хора, лишени от държавническа мъдрост, с потенциални склонности към лъжите на дявола!
Ние трябва да знаем, че всеки политик е мишена на изключителна дяволска активност. Това, което Сатана не може да стори чрез окултиста и сектанта, крадеца или разбойника, ще го реализира чрез държавника. Афиширането на лъжата във всевъзможни нюанси е най-силно изразено в политиката. В псалмите е записан съвсем точно резултатът от политиката, послушна на дявола:
“Народите затънаха в ямата, която сами направиха. В мрежата, която скриха, се улови ногата на сами тях…” (Псалом 9:15)
Няма по-точно определение за последствията на световната политика от “ямата”. В духовния си смисъл ямата е място без изход. Отвсякъде пръст и никакъв път. Това иде да ни покаже, че политиката не може да даде спасителните отговори на човешкото общество. Тя, най-вече, може да задълбочава пропастта между човеците и Бог. Нека защитя това твърдение с по-нататъшните си разсъждения.
Предстои да разгледам политиката като говорител на лъжата. Основен коз на нейните говорители е демагогията, като изкусна уловка с речи и платформи, която да спечели сърцата и умовете на голям брой хора. Демагогът има навик да се представя за спасител, радетел, благороден деец, който единствен може да донесе преуспяване на хората. Белезите на успялата демагогия са френетизмът и шумният възторг, митингаджийските страсти и фанатичната ненавист към инакомислещите.
Особено коварна е задкулисната политика, чиито здрави конци са корупцията и шантажът. Това са най-подмолните пътища на лукавия в управлението над всяка нация. Красноречив пример за корупция с цел постигане на нечестива кауза, са тридесетте сребърника, които Юда получи от първосвещениците Анна и Кайафа, за да им предаде Исус Христос. Този злощастен Христов ученик не успя да победи влечението си към парите и Сатана умело използва неговата слабост. Друг пример, в който виждаме как шантажът успява да сломи моралните и човешки устои, е заговорът на Иродиада против Йоан Кръстителя. На едно празненство царят беше възхитен от играта на Иродиадината дъщеря и в клетва й се обеща да й даде всичко, каквото тя му поиска. В този миг подученото от майка си момиче шантажира царя и поиска на блюдо главата на Йоан Кръстител. Така четверовластникът Ирод стана жертва на шантаж, понеже на карта беше поставено личното му честолюбие и дадената му дума пред мнозина свидетели. Ирод нямаше желание да убива Йоан Кръстител, дори в Евангелието е записано, че се наскърби от злото желание на момичето, но:
“…заради клетвите и заради седящите с него, заповяда да й се даде. И прати да обезглавят Йоан в тъмницата…” (Матея 14:9-10)
Особено жестоки проклятия върху народите докарва политическата религия. В своята същина това е срастване на светската власт с религията и насаждането на фанатизъм и нетърпимост в поданиците на държавата към всички останали друговерци. Главно острие на политическата религия е фундаментализмът. Неговата главна цел е разширяване на религиозното влияние без подбор на начините и средствата. В отминалите векове данък на тази дяволска злоба плати Римокатолицизмът. Негова политическа гилотина за смазване на инакомислещите бе Инквизицията. На грандиозни публични спектакли бяха зверски убивани всички, които издигаха глас против лъжата, трайно настанила се в църковното устройство, догмите, доктрините и ученията на тогавашните лъжеапостоли и лъжепророци. Видни човешки умове като Джордано Бруно, Ян Хус и други просветители, бяха изгорени на клада, защото всяваха смут в религиозното тесногръдие на кардинали и папи.
Да заплашват чрез Христос! Да убиват заради Христос! Да измъчват заради яростния си фанатизъм! – ето такива бяха движещите мотиви на “Светата” Инквизиция. И най-непредубеденият човек ще разбере на кой “бог” служеше политическата религия и какъв “Христос” удовлетворяваше подобна мерзост. Трябваше на сцената на църковната история да се яви Мартин Лутер, основателят на Протестантската Реформация, за да стресне и отрезви вманиачените религиозни колоси. И до днес Римокатолицизмът не се е покаял и отрекъл на дело от сатанинското кредо на тогавашните си папи и кардинали. Защото да го стори, то значи да махне шапката на Рим от католицизма и светския дух от църковното устройство.
На всички, които желаят по-голямо просвещение и убедителност по този въпрос, препоръчвам романа на Достоевски “Братя Карамазови”. В тази книга руският писател с точността на хирург е направил аутопсия на политическата религия, като ясно е показал сблъсъка на Христос със слугите на лукавия в главата “Великият инквизитор”. От размислите там можем да разберем колко обречен и трагичен е човешкият дух, вързан от лъжа и беззаконие. Достоевски поставя въпроси и изважда наяве остри конфликти, с които става твърде неудобен за религиозния тип мислене. Впрочем – вие сами можете да се убедите в това.
Днес политическата религия разпалва огнищата на всички световни конфликти. Напрежението в Близкия Изток, стълкновенията на религиозни групировки в Индия, приключилата вече война между сърби, хървати и мюсюлмани в бивша Югославия, между католици и протестанти в Англия, постоянно действащият “джихад”, заповядван от аятолах Хомейни срещу враговете на Исляма, масовите екзекуции на невинни хора от ислямски фанатици… Всичко това е настъпление на политическата религия! А най-чудовищното досега проявление на политическата религия беше сблъсъкът и активността на две съвременни религии със “съвременни” богове – комунизмът и фашизмът. Това също са политически религии. Христовият кръст при едната беше заместен от петолъчка, сърп и чук, а при другата – с пречупен кръст. Действащ завет при едната бе марксистко-ленинската философия, а на другата – “Майн Кампф” (”Моята борба” – философия на Хитлер) и словоблудствата на Ницше за “свръхчовека”. “Боговете” Ленин, Сталин и Хитлер поведоха след черните си идеологии милиони човешки души, за да изпълнят дословно проклятието, записано в Божието Слово:
“Скърбите на ония, които заменят Йеова с друг бог, ще се умножат…” (Псалом 16:4)
За злощастието на хората, били жертви на тези две религии, говори най-убедително световната история. Последствията от ярко афишираното безбожие и войнстващ атеизъм все още отекват в бившите бастиони на комунизма и ще са нужни десетилетия за изкореняването на отровните плевели, задушили човешките общества.
Всякакъв друг коментар би бил излишен!
Основна цел на Сатана е да създава възможно повече омраза и нетърпимост между хората, така че тези състояния да се трансформират в насилие и смърт над човешката личност. Един от козовете, които дяволът все още успешно ползва, е расовото и етническо различие между хората. Апартейдът, ксенофобията, а във вече отминалите десетилетия холокостът (масовото изтребление на евреи) са проявления на политиката като смърт. Чрез вселяването на нетърпимост между различните етноси и раси Сатана пълни успешно резервоарите на смъртта с хиляди души. Единствената, която му се противопостави и успя да върже много от усилията му, беше Христовата Църква. Има много свидетелства за активността на Църквата против политиката като смърт. За запознатите с американската история не е никак трудно да забележат личността на един негър, съименник на основателя на Протестантството – Мартин Лутер Кинг. Този Божий човек проповядваше мир, братство и любов между черни и бели в противовес на ку-клукс-клана и расизма. Неговото дело и живот разтърсиха Америка, както никой не я е разтърсвал, а негрите, завладени от проповедите му и речите му, с госпъли и спиричуъли (хвалебствени песни към Исус) спряха черната ръка на Злото.
След като досега говорих за политическата религия, време е да поговоря и за религиозната политика. Това не е някаква игра на думи, но напълно различно понятие от предходното. Политика има не само в света, но и в обществото на вярващите в Исус Христос. Действията на политиката в Христовата Църква са “петната” и “бръчките”, които хвърлят укор върху благовестието, и които Господ е заповядал да бъдат премахнати. Основен стожер на здравата църква са думите на Исус, които най-точно ни показват какво трябва да правим, за да не допуснем религиозна политика в духовното общение с братя и сестри.
Фарисеите, които бяха най-яростните гонители на Божия Син, винаги търсеха начин да уловят Исус с думите Му. За тях беше непонятно как Той, Който според думите Му, “не е от този свят”, се съобразява със светската власт, без ни най-малко да наруши по този начин Волята на Небесния Отец. В сгоден момент те зададоха на Исус въпрос, който търсеше ефект на противоречие и смущение:
“Ти как мислиш? Право ли е да даваме данък на Кесаря или не?” (Матея 22:17)
Сигурни, че Исус няма да може да отговори, те се усмихваха и предвкусваха вероятната си победа в спора с Истината. Но какво гласеше Божият отговор:
“Защо Ме изпитвате, лицемери? Покажете Ми данъчната монета. И те Му донесоха един пеняз. Той им каза: Чий е този образ и надпис? Казват Му: Кесарев. Тогава им казва: Като е тъй, отдавайте Кесаревите на Кесаря, а Божиите на Бога…” (Матея 22:18-21)
Тези Христови думи са най-добрата защита на Църквата от светското влияние и политика! Предстои да разгледам дълбокия им духовен заряд и по този начин да изоблича религиозната политика.
Първият въпрос, който мнозина биха задали, е:
Кое в нас е Божие и кое на Кесаря?
А сега и отговорите:
Вярата в Исус е нашата животворяща връзка с Бога. Тя е “плацентата”, която храни и формира новото ни духовно естество. И понеже вярата е от сърцето, то нека изведа като правило и първото познание от Христовите думи:
Вярата и сърцето са Божии притежания и никаква светска власт не бива да има амбиции върху тях!
Виждате ли, че Исус взе монетата и посочи образа върху нея? Образът на тази монета ще търси образа на Кесаря, защото му принадлежи. Но когато докоснете сърцата си, с които сте повярвали в Исус, защото “със сърце вярва човек”, то вашите сърца не носят образа на Кесаря, но Образа на Божия Син, както е писано:
“Защото които (Бог) предузна, тях и предопредели да бъдат съобразни с образа на Сина Му, за да бъде Той първороден между много братя…” (Римляни 8:29)
Дяволът не воюва против парите ни. Дяволът се прицелва в сърцата ни. Парите, така или иначе, са дошли от света, и ще останат в света. Ето защо ние трябва да събираме съкровища, които крадец не краде и молец не пояжда. Ние трябва да сме наясно какъв образ търсим и утвърждаваме в сърцата си. Когато повярваме Исус, светът идва и казва на всеки от нас:
“Не вярвай повече в този Бог, защото ме дразниш и аз непременно ще те изгоня от себе си или ще те смачкам!”
Ето, че Кесарят е дошъл, за да иска от нас не своето си, Кесаревото, но Божието. Но Бог ще му даде ли Своето Си? Ще направи ли Всевишният договор със света, за да не бъдат докачани избраните Му?
Не! Бог е мощен и ревностен за притежанията Си. Именно такъв ни Го представя и Апостол Яков:
“Или мислите, че без нужда казва писанието, че Бог и до завист ревнува за духа, който е турил да живее в нас?” (Яков 4:5)
Нашата позиция в този случай трябва да бъде следната:
“Назад Кесаре! Ти не можеш да изискваш от нас това, което не принадлежи на теб, а на Исус Христос!”
Това слово ще бъде огън от Господа и дяволът, тоест, подбудителят в помислите на Кесаря, ще отстъпи. Естествено е, че даже и Божии, ние трябва да отдаваме Кесаревото на Кесаря. Но кое в нас му принадлежи? С какво сме му задължени? Отговорът е:
Това са законите и задълженията, като основополагащи човешкото общество. Това са данъците, професионалната ни реализация, сиреч, обществено полезният ни труд, както и всички норми на етика и морал, които ни позволяват общение със светските човеци без сътресения и без конфликти. Това, че сме Божий, не може да ни накара да игнорираме света или да се правим, че такова нещо не съществува. Ние ще си плащаме сметката за тока, въпреки, че ходим с Исус в Небесните места. Ние ще си купуваме билет за автобуса, колкото дълбоко да сме в Святия Божий Дух. Спомнете си, че Исус, ако и да беше преизпълнен със Святия Дух (понеже Отец не Му дава Духа с мярка) пак се обърна към Симон с думите:
“Какво мислиш, Симоне? земните царе от кои събират данък или налог? от своите ли хора или от чужденците? А когато каза: От чужденците, Исус му рече: Като е тъй, своите им са свободни. Но за да не ги съблазним, иде на езерото, хвърли въдица и измъкни рибата, която първо се закачи, и като разтвориш устата й ще намериш един статир; вземи го и дай им го за Мене и за тебе…” (Матея 17:25-27)
Ако Исус плащаше данък на Кесаря, колко повече ние ще трябва да правим така? А Словото казва и това:
“Покорявайте се заради Господа на всяка човешка власт, било на царя, като върховен владетел, било на управниците, като пратеници от него, за да се наказват злодейците и за похвала на добротворците…” (1 Петрово 2:13-14)
Това е един от стиховете, който е предизвикал страшна религиозна политика, понеже не е била позната духовната му същност. Мнозина папи, кардинали и архиепископи и още цяла дузина царе, боляри и феодали са пълнили кесиите си чрез умелото манипулиране на човешкото съзнание с извратено тълкувание. Какво ни съветва тук Апостол Петър? Той ни казва, че трябва да бъдем покорни на човешката власт, но, “за да се наказват злодейците и за похвала на добротворците”. Виждаме, че нашето покорство не е напразно и има последствия след себе си, които са добри и влизат в съгласие с Божията Воля.
Но ако при покорството пред Кесаря не се наказват, а процъфтяват злодеянията на управителите? Ако добротворците не са никакъв пример за похвала, а обект на гонение и подигравки, то тогава изводът е, че ние не сме се покорили на човешка власт, а на дяволско беззаконие.
Човешката власт, която Бог иска да уважаваме, е властта на съвестта, която е Божий печат върху всеки човек!
Докато съвестта на един управник е чиста и делата му и думите му са правдиви и по Бога, то ние трябва да се покоряваме на неговата власт, защото тя ще утвърди и разшири принципите на Доброто.
Така извеждам и второто правило:
Покорявайки се на човешка власт, ние се покоряваме на Божиите закони в сърцето на управника, тоест, на неговата управленческа съвест!
Тази управленческа съвест е безценен капитал и се явява като основа на законодателството и реда в една страна. Управникът няма да държи законите на съвестта само в сърцето си, но ще стори всичко, съобразно своята власт, за да прокара тези закони и в конституцията на държавата, за да могат всички поданици в нея да бъдат наясно с неговите изисквания. Но ако Кесарят е в конфликт със съвестта си и бъде обладан от един или друг демон, то тогава трябва да си намерим стиха в Словото, който ни казва да не ставаме роби на човеци, защото с цената на Христовата Кръв сме купени, за да живеем свободно. Ако един управник е безсъвестен, то това е свидетелство, че Сатана го е подтикнал към беззаконие. А Божието Слово никъде не е издавало заповед да бъдем съгласни с беззаконието. Ето сега един пример, който показва съвършена твърдост срещу опитите на Кесаря да контролира и изисква над Божието:
“Прочее, те ги повикаха и им заръчаха да не говорят никак, нито да поучават в Исусовото име. А Петър и Йоан в отговор им рекоха: Право ли е пред Бога да слушаме вас, а не Бога, разсъдете…” (Деяния 4:18-19)
Ако отговорът на Христовите Апостоли прозвуча по този начин, то причината е една:
Те не поискаха да се покорят на дяволска власт, но и се възпротивиха! Първосвещениците бяха хора с прегоряла и осквернена, а не с будна съвест, защото иначе тя щеше да изобличи злите им намерения и подобен разговор с Апостолите нямаше да се състои. А оттук и третото правило:
Будната съвест у кесаря е гарант за здраво и богоугодно управление! С нея кесарят се научава да прибира само кесаревото, без да се противи и възпрепятства Божието!
Помислете защо в страните, в които има диктаторски и тоталитарни режими, са обрулени от проклетия и народите им живеят мизерно и жалко? Просто защото Кесарят е превзел Божието и е установил контрол върху сърцата на хората. За да си Кесар, ти е нужна мъдрост от Бога. Но ако я нямаш… Тогава:
“Където няма мъдро ръководене народът пропада…” (Притчи 11:14)
Ето затова страните, в които има мъдро ръководене, се радват на висок стандарт и благоденствие. Но комунизмът, социализмът, фашизмът – това са религии, в които Кесарят тотално е превзел приоритетите на Божието и затова последствията са толкова ужасни и жестоки.
“Какво да правим, ако Кесарят е беззаконник?” – ще попитате вие.
Много просто – молете Бог да го промени или да го смени!
Но ако сте пасивни и се съгласявате с беззаконието на Сатана, то ще заслужите съответното управление. Спомнете си, че Израил си получи Саул, ако и това да не бе Божията Воля. Ако отдаваме на Кесаря Кесаревото и следим дали той наказва злодейците и поощрява добротворците, то няма да допуснем никаква религиозна политика към сърцата си.
Друго важно условие, което предстои да разгледам, понеже се явява като много опасна политическа провокация и беззаконие, е отговорът на въпроса:
Трябва ли да отдаваме Кесаревото на Бога?
Днес се забелязват много християнски формации, за които отговорът е едно възторжено “Да”! Много пастори се главозамайват като възприемат светски модели, за да ги отдават на Исус Христос. Но ще приеме ли Бог подобни приноси? Не казва ли Словото Му, че:
“Приятелството със света е вражда против Бога? И тъй, който иска да бъде приятел на света, става враг на Бога…” (Яков 4:4)
Какво значи да бъдем приятели на света? Отговорът е:
Това значи да наложим светските модели в духовното общение между християните!
Напоследък в много от църквите става така, че взаимоотношенията между църковните лидери и членовете на Църквата се администрираха, тоест, създадоха се изкуствени бариери, дошли не от Бога, а от света. Казано по друг начин – за да се свържем с пастора си е нужно преди това да си вземем час за посещение и да го посетим в приемния му ден.
Аз нямам нито едно доказателство, че Исус Христос е имал секретарки и приемни часове и дни, или че е слагал табелки с работно време, но ако го правеше, то бъдете сигурни, че цялата Църква щеше да пропищи. Как тогава да си обясним факта, че някои църкви заприличват на своеобразни министерства, а не място, където човешката душа да получи освобождение от Божието Присъствие? Друга тенденция, с която категорично не мога да се съглася, е да бъдат издавани членски карти на християните след задължителен курс на обучение. Това много напомня не на църковен, а на партиен модел. Става така, че се създава изкуствено разделение между хората в църковното събрание – на такива с карти и такива без карти. Естествено е желанието в пастора да има сплотяване в църквата, която ръководи, но това не бива да става за сметка на евентуални съблазни от по-слабите във вярата. Неслучайно Исус каза:
“Всичко, което Ми дава Отец, ще дойде при Мене, и който дойде при Мене никак няма да го изпъдя…” (Йоан 6:37)
Преди време ми се случи да бъда свидетел на разговор, в който ясно изпъкна религиозната политика. Някакъв учител от библейско училище обяви от амвона дата на курс за “посвещение”. След приключването на събранието една моя сестра в Господа, за която смея да твърдя, че е посветена в много от истините на Библията, изяви пред въпросния учител желанието си да посети този курс. Реакцията на учителя беше шокираща:
“В никакъв случай не можете да дойдете!” – каза той и продължи – “Това е курс за посветени, започнал от много време. Догодина, ако имате желание, можете да се запишете в него…”
Стоях и слушах този разговор, а в сърцето ми имаше недоумение. Кой даваше правото на този човек да поставя бариери и ограничения за посещаване на Господно събрание, пък било то и за “посветени”? Исус ли говореше от сърцето на този човек? Ако е бил Исус, Той не би изпъдил по никакъв начин никой човек, с бликнало в сърцето си желание да посещава място за духовно усъвършенстване. Напротив – би се зарадвал от подобно желание. Истината е, че от сърцето на този “учител” говореше човешкият, а не Божият Авторитет. Мнозина, които четат тази книга, биха се запитали:
“А кой пречи на пасторите да забелязват религиозната политика в църквите си?”
Отговорът е, че наистина има някой, който пречи. Това е демон от особена категория, който за много християни е духовно неуловим. При този нечист дух се забелязват не действията му, а последствията от тях. Духовната регистрация на този църковен противник е:
Дух на комфорт и свръхдуховност!
Единствена цел на този дух е да размива границите между Божието и светското. Аз обичам в тази връзка да давам един пример, който ясно обяснява коварството на този дух. Представете си, че сте облекли най-хубавата бяла риза или блуза, която имате. И някой по невнимание излее върху нея чаша кафе… Вие веднага ще се приберете в къщи, ще я свалите и оставите за пране, нали? Вие няма да тръгнете на улицата в такова състояние, защото петното е толкова видимо и злепоставящо. Но сега си представете друго развитие на нещата. Облегнали сте се някъде, на някоя прашна стена например… Тогава върху бялата ви риза е полепнал прах, който “почти” не личи. Вие знаете за този “прах“, но си мислите, че може да минете и така… Просто не се забелязва отдалеч, нали? А отблизо? А от много близо?… Да, хората няма да забележат промяната във вашата бяла дреха, но Бог? Или не знаете, че никаква неправда и грях няма да наследят Небето?
Ето тук е въздействието от комфортния дух. Той ще ви накара да се чувствате комфортно, ако и да сте разбрали, че има нещо светско и не от Бог във вашето общение, поведение или мотивация! А тогава компромисът с Истината постепенно ще ви отдалечи от Исус, докато изобщо излезете от Неговата протекция. Запомнете:
Няма малки и големи компромиси с Истината!
Всеки компромис е грях и всеки грях печели заплата от смърт!
А коварното на малките компромиси е това, че са по-убийствени от големите. Защото големият компромис ще ви накара да паднете и молите Бог за прощение. Докато малкият ще ви накара да махнете с ръка…
Вие ще махнете ли с ръка, подобно на многото, които вече го правят? Ето затова ще видим в много евангелски църкви атмосфера, подобна на конгрес или светско парти. Безспорно е, че Бог би дал благоденствие и благополучие на чедата Си, но в дадената изява се афишира комфорта, а не любовта. Наскоро мой брат дойде при мене развълнуван и ми каза:
“Стефане, много ми е наскърбено сърцето!”
“Защо?” – попитах го аз. А той ми разказа как влязъл в евангелска църква, чието име тук няма да споменавам. И когато започвало събранието и пасторът минал покрай този брат и жена му, видял ги, а после хвърлил “въпросителен” поглед към един от презвитерите с думите:
“Какви са “тия” тука?”
Няма да крия, че ме заболя дълбоко в сърцето. Действително братът не блестеше с материално благополучие и донякъде дрехите го издаваха, че има проблеми с финанси. Но това ли трябваше да впечатлява пастора? Не трябваше ли той да прегърне този брат и жена му и да им каже:
“Ние ви приветстваме в Името на Исус! Бъдете част от нас!”
Разбирате ли, че случайно попаднал беден човек в подобно събрание повече никога няма да влезе в него? Той ще бъде омерзен в сърцето си, защото е видял нещата, които и без това вижда в света и не е намерил сърдечност, внимание, братолюбие и топлина. Да, топлината! Къде изчезна тя? Защо все по-трудно се намира? Помним ли думите на Исус:
“…понеже ще се умножи беззаконието, любовта на мнозинството ще охладнее…” (Матея 24:12)
Комфортният дух няма да ни позволи да мислим върху този стих. Той ще ни накара да мислим, че всичко е наред, точно когато нищо не е наред. И тогава, без каквото и да било смущение, ще прегърнем света, а не Господ Исус Христос. Комфортът води след себе си лицеприятие, като най-изявен белег на допуснато светско влияние в църквата. В тази връзка Апостол Яков предупреждава:
“Братя мои, да не държите вярата на прославения наш Господ Исус Христос с лицеприятие. Защото, ако влезе във синагогата ви човек със златен пръстен и с хубави дрехи, а влезе и сиромах с оплескани дрехи, и погледнете с почит към оня, който е с хубавите дрехи, та речете: Ти седи тука на добро място, а на сиромаха речете: Ти стой там, или: Седни до подножието ми, не правите ли различия помежду си, и не ставате ли пристрастни съдии?” (Яков 2:1-4)
В много събрания се вижда изявената негативна тенденция от този стих. И въпреки, че всички в Христос са братя, ще видим между вярващите и “по-големи” братя. И въпреки, че всички светии са на почит и уважение, ще видим и по-голяма почит и по-голямо уважение, потискащи по-малките такива. Пред Бога и пред самите нас трябва да си дадем отговор до колко истински сме в общението с другите. И когато ръкопляскаме винаги ли го правим към Исус? Винаги ли Той е центърът на събранието? Не става ли така, че за да не ни е толкова чужд този свят, сме дошли в църковното събрание с реквизитите на Кесаря?
Спим ли спокойно при факта, че един месец се е случило да не дадем десятък? Ако сме спокойни – добре! Бог няма да обеднее от нашето моментно затруднение. Ами ако не сме спокойни? Ако мислим как ще реагира пасторът, жена му, останалите от църковното ядро? Отговорът е, че вече сме станали религиозни, жертви на религиозна политика. Познавах пастор в София, който в главозамайването си беше стигнал дотам, че в печатница изработи специални пликове за дарения и десятък, на които дарителят трябва да отбелязва своето име, презиме, фамилия, точния брой на парите, които дава, /в левове или валута/ както и банковата сметка на църквата. Това негово изобретение погнуси и отврати мнозина, понеже така нарушава Святата Христова заповед нашите дарения и милостини да бъдат давани в тайно, за да се пресича всяка съблазън. (Вж. Матея 6:3-4) Той просто беше решил да дава Кесаревото на Бога и това решение доведе до религиозна политика.
А сега нека да обърна внимание на едно фрапиращо явление, което набира скорост и става не само съблазън, но и препънка пред успешния ход на Църквата. Това е превръщането на вярата в Исус в стремеж към диплома от образователна програма. Предварително зная, че оттук нататък съдържанието на книгата ще срещне отпора на мнозина, а теолозите ще надигнат вой, но след като не срещнах отпор от собственото си сърце и убеждения, смятам да развия темата докрай.
Ако на Исус Му трябваха дипломирани юдеи, най-малкото, щеше да влезе в Синедриона и да обяви конкурсен изпит за Христови Апостоли и условията на изпита щяха да изглеждат горе долу така:
“Кандидатите за Апостолския изпит да познават наизуст Тората, да владеят писмено и говоримо гръцки и да имат препоръки и атестации от първосвещениците Анна и Кайафа. Изпитът ще се проведе в Гетсиманската градина пред жури в състав – Бог Отец, Исус и Святия Дух…”
Зная, че ще се разсмеете на този пример. Но той е роден именно от опита да пренеса сегашните тенденции в древните библейски времена. Наскоро прочетох формуляр за постъпване в лидерско училище в една известна евангелска църква в София. В него нещата бяха типично светски. Изискваше се кандидатът да има препоръки и атестации от пастора си, да попълва ЕГН, сякаш ставаше въпрос за някакво светско училище, а не за общение с Божията Благодат.
Исус ли беше инициаторът на този модел?
Силно се съмнявам, че е Той!
За някои Книгата на Живота е просто извадка от Паспортния отдел на Районното управление на полицията.
А сега нека отворят ушите си теолозите:
Ако Бог ни е дал Свещеното Писание, то го е направил поради три причини:
Първо: Да познаем Истината и да се новородим чрез вяра в Исус Христос!
Второ: Да възлюбим ближните си така, както Отец възлюби Сина Си, а Той възлюби нас.
Трето: С Божията Любов и благовестието на Мира да осветим сърцата и душите на възможно най-голям брой хора.
Тези три причини събират в себе си смисъла на Свещеното Писание. Всяко нещо, повече от казаното, е приоритет на Бога, а не на човеци. Дипломата е прекопирана от Кесаря. Тя носи със себе си съблазън, понеже прави притежаващия я в положение на “по-горен” от неукия. Тя измества прицелната точка от Исус към себе си, като създава впечатление, че тя самата е единственото условие за помазаност и богоугодност. Какво да кажат всички онези знайни и незнайни Божии слуги, които и без дипломи са вършили Божията Воля? Няма ли нашата диплома да стане препънка за неуверения? И къде в Новия Завет Исус постави условие за дипломи, като най-висша проверка за духовна надеждност? Този ли е боговдъхновеният способ за усвояване на Евангелието?
Казвам усвояване, а не “изучаване”, за да разберете, че духовното усъвършенстване е въпрос на лична съдба и предопределение от Бога! Задавам всички тези въпроси, защото днес има тотално неразбиране на Божията Воля и промисъл. Мнозина пастори са се превърнали в директори на предприятия, гонещи бройка за сметка на ефективността и качеството. Машиналното запомняне на фрази, стихове и събития от Библията, изпитът и дипломата след това едва ли са гаранция за помазание.
“…защото Божието царство не се състои в думи, а в сила…” (1 Коринтяни 4:20)
Запомнете, че не дипломата, а Святият Дух в сърцето е благолепието и самочувствието на християнина! Мислите ли, че един ден в Небето ще срещнете Апостол Петър и ще му кажете:
“Брат Петре! Ти беше превъзходен Апостол, но ние те превъзхождаме, понеже имаме дипломи, а ти нямаш. Ние завършихме библейско училище и не си губихме времето като теб да ловим риба…”
За Бог три изречения от Новия Завет, изпълнени с делата и плодовете на Любовта, струват повече от зазубрянето на цялата Библия.
Откъде изобщо дойде този модел на библейските училища да издават дипломи? Дайте библейско потвърждение, ако можете!
Апостол Павел, който беше напреднал в юдейската религия повече от много други, в един момент заяви:
“Но това, което беше за мене придобивка, като загуба го счетох за Христа…” (Филипяни 3:7)
и още:
“А още всичко считам като загуба заради това превъзходно нещо – познаването на моя Господ Христос Исус, за Когото изгубих всичко и считам всичко за измет, само Христа да придобия…” (Филипяни 3:8)
За какво му трябваха всичките титли на младия Савел, който дишаше смърт и насилие и гонеше християните? Защото трябваше да го заслепи Слънцето на Истината по пътя за Дамаск в пустинята, за да разбере колко суетен и обречен е бил пътят му до този момент. Помислете върху това и се покайте, ако е нужно и ако в сърцата ви е натегнал този светски, да, повтарям, светски стремеж към Библията. Дипломите, като свидетелства за завършено образование, са нещо, което даваме на Кесаря. Постъпваме на работа – искат ни диплома. Кандидатстваме в някой ВУЗ – отново е нужна диплома. Остава обаче открит въпросът:
Какво да правим с дипломата, която ще получим от библейския курс?
“Ще отидем и ще проповядваме някъде!” – ще кажете вие. Добре, но там може да са проповядвали хора без дипломи! Не ставаме ли съблазън? И изобщо – не се ли извършва една подмяна на Христовите думи, които са много точно казани:
“Отдайте прочее Кесаревите на Кесаря, а Божиите на Бога…”
А ето, че с дипломата, която не е дошла от Небето, а от света, сякаш правим заявление:
“Господи Исусе! Ето Ти Кесаревото!…”
Но за какво Му е на Исус Кесаревото? Ще го приеме ли? Светът е създал стотици съблазнителни модели, а Словото ни е оставило само един истински:
“А множеството на повярвалите имаше едно сърце и душа; и ни един от тях не казваше, че нещо от имота му е негово, но всичко им беше общо…” (Деяния 4:32)
Може ли днес Църквата да бъде едно сърце и душа? Може ли Духът на Любовта да слее всички християни в едно Тяло? Отговорът е:
Да, ако в Църквата не духат ветровете на света!
“Всичко им беше общо…” – говори Словото. Но как тогава нашата диплома ще влезе в общото? Нали върху нея е написано личното ни име?
Отговорете ми, ако можете на следното:
Как бихте реагирали, ако трябва да влезете в духовно служение и при еднакво духовно помазание с човек, който няма диплома като вашата? Няма ли самите вие да се съблазните, че Божието одобрение пада не само върху вас – дипломираните, но и върху недипломирания ви брат? Няма ли точно тогава съвършеният стих от “Деянията на Апостолите” да придобие скверния вид:
“Всичко им беше общо с изключение на дипломите, дадени на една част от тях…”
“Никой не казваше, че нещо от имота му е негово…” – говори Словото. Но ето, че дипломата в куфарчето ви е поименна, защото иначе би трябвало да е на всичките! “Но тя е на всичките!” – бихте казали вие. ”Ние я имаме само като доказателство, че сме усвоили Словото…” Добре! Ако е на всичките, то каква е ползата, че сте държали лично изпит за нея? И кой ви изпита, ако можете да го потвърдите! Тук може би ще кажете:
“Професор Еди кой си от университета в Тулса Оклахома!”
Е, нека ви дам от Словото един стих, говорещ за друг професор, по-умен от вашия:
“Но вие недейте се нарича учители, защото Един е вашият Учител, а вие всички сте братя…” (Матея 23:8)
Ако Истинският ни Учител е Бог, то не е ли Негово правото и Личния приоритет да проверява знанията ни по Словото? Не е ли Божият дневник с оценките именно Книгата на Живота, в която се записват всички, които издържат с вяра изпитите на Словото Божие? А този, от когото получаваме гланцираната си диплома, гарантира ли, че добрата ни оценка е добър живот за Исус? Конфузно се получава, когато трябва да признаем, че сме платили данък от убежденията си на Кесаря. А най-точните Христовите думи в потвърждение на това са:
“Аз не ви давам, както светът дава…” (Йоан 14:27)
Всичко, което ни дава Исус, идва от Небето, благословено от Небесния Отец. Само че мнозина не гледат към Небето, а към една кратковременна кариера на земята, дошла с някаква си диплома. Те много жадуват да станат учители и погледите на много ученици да са впити в тях. В това има известно задоволство, един приятен гъдел на собственото им тщеславие и честолюбие. Но каквото и да правят, с каквито и мотиви да оправдават светщината си, в Новия Завет ще остане “Съборното послание на Апостол Яков” и думите в това послание към всички “учители”:
“Братя мои, не ставайте мнозина учители, като знаете, че ще приемем по-тежко осъждане. Защото ние всички в много неща грешим…” (Яков 3:2)
Какво иска да ни подсети тука Яков? Той не изключва възможността някой все пак да стане учител, защото учители са нужни на Църквата, (според Ефесяни 4:11) но те трябва да изпитат себе си в следващия стих от това предупреждение:
“А който не греши в говорене, той е съвършен мъж, способен да обуздае и цялото тяло…” (Яков 3:2)
Когато говорим на хората с Божията Любов, тогава думите на устата ни са Съвършени и Бог ни е помазал със сила да обуздаем цялото Тяло на Христос, тоест, Църквата, като доведем всички християни до поклонение пред Отец в Дух и Истина. Но тогава не ние сме учителите, а Христос, Който живее в нас и знае как да обуздае Тялото Си в правилния Път, Истина и Живот. Ако сте съгласни с моите размишления, смирете душите си в следващата молитва към Божия Син:
“Господи Исусе! Аз зная, че всичко, което Ти искаш от мен, е да проявявам Твоята Любов към ближните си. Аз разбрах, че тя не се запечатва на хартия, но в сърцето ми като Истина от Святия Дух. Дай ми такава Любов, щото чрез мене да направиш слабите – силни, неуверените – дързостни. Покажи чрез моя живот и дела, че моята диплома е на небесата, а тук, в този свят, аз държа изпит по Святост пред Бог Отец, Теб и Святия Дух! Амин и Амин!”
Вярвам, че Силата на Святия Дух ще ни направи проводници на Истината, а не на съблазните. Зная също, че е възможно някой да се е “съблазнил” в това, което чете. Затова нека продължа още малко с тази тема. Възможно е във вас да е узрял въпрос към мен:
“Тогава напълно излишни ли са библейските училища?”
В досегашните ми разсъждения не е ставало дума за библейски училища, а само за религиозни фактори, които действат в тях. Ако трябва по някакъв начин да се каже как изглежда училището по Съвършената Божия Промисъл, то за мен това е изводът, че училището е благословено от Бог място, където християнинът получава знание, просвещение и духовна опитност за вярата си в Бог! На много места в Евангелието хората се обръщаха към Исус с израза “Рави” (Учителю). В църквата вярващият непрестанно се учи от проповедите, свидетелствата, както и от самото общение с братя и сестри. Училището, като факт, говори, че в Църквата има мощно просветителско дело, което е благословено от Бога!
“Ха! Не се ли измъкваш, авторе?” – ще попита някой – “След всичко, което ни наговори, сега направо правиш завой…” Надявам се следващите ми разсъждения да докажат, че не се измъквам и не правя завой.
А ето и отговорът на този евентуален въпрос:
Не самото училище, като факт, е съблазън, а дипломите, които то издава и теологията, на която се уповава! Бог никога няма да бъде по-долу от Кесаря, но винаги ще бъде отгоре над него. Така че ако Кесарят има образователна система, Бог ще има много по-съвършена от неговата. Ако Кесарят има училища, Бог ще има по-добри от неговите.
Защо тогава някои правят Божиите училища да падат на нивото на Кесаря? Защо се вкарват в тях светските модели? Няма ли Небето по-съвършени модели, че е нужно да се вика на помощ светския дух? Ако светската диплома върви в света, то Божията диплома не върви ли в Небето? Ако светската диплома дава власт, то Божията диплома не дава ли много по-мощна власт?
Въпросът обаче не е във властта, а във това, че мнозина нямат знание, нито представа как изглежда една Божия диплома. Тя не е хартия! Върху нея няма човешки подписи и земни печати. Именно такава диплома имаше Апостол Павел и тя го задължаваше да каже:
“Имам длъжност към гърци и към варвари, към учени и към неучени…” (Римляни 1:14)
Да имаш длъжност към учени – това значи, че си по-учен от тях! Да имаш длъжност към варвари – това значи, че искаш да им дадеш нещо повече от образование. Когато Бог дава на някого учителско помазание, той трябва да се огледа в съвършения модел, изречен от пророк Исайя:
“Господ Йеова ми даде език на учените, за да зная как да помогна с дума на уморения; всяка заран Той събужда, събужда ухото ми, за да слушам като учещите се. Господ Йеова ми отвори ухото; и аз не се разбунтувах, нито се обърнах назад. Гърба си дадох на биене, и бузите си на скубачите на косми; не скрих лицето си от безчестие и заплювания…” (Исайя 50:4-6)
Когато някой е истински учител, изпратен от Бога, той ще преживее такова гонение, щото наистина вярващите ще разберат, че Бог го е изпратил да руши делата на дявола. Но ако видим един ухилен теолог, който си развява дипломата и си люлее куфарчето, то едва ли такъв е давал лицето си на безчестие и заплювания. Напротив – съгласил се е със света, за да избегне гонението. И съгласието му е било именно това, че когато е дошъл ядосаният Кесар, той го е прегърнал и му е казал:
“Кесаре, не бой се! Ето, аз имам диплома! Всичко е законно! Не си ли спомняш, че ти се вмъкна в Църквата и ме научи да уповавам на тебе? Затова сега не ме гони, но ми позволи да напълня главите на учениците с теология. Знаеш, че тя ти върши работа, нали?”
И някои искат да се съглася, че дипломирани в света духовници ще тласнат Църквата напред? Аз не мога да се съглася с това! Вярата ми и цялото ми сърце отхвърля този модел на богопознание. Нека погледнем на изучаването на Библията през притчата на Исус за Сеяча и Словото. В тази притча ще ни направи впечатление как Исус говори, че не винаги семената попадат в дълбока и плодоносна почва, тоест, не винаги човек задържа Словото в сърцето си. При оня, който е чел Благата Вест, иде дяволът и се опитва да краде и задушава. Понякога той прави това доста успешно.
Е, какво да правим с човека, който не е задържал Словото в сърцето си? Да вземем да го обесим ли? Или да го изгоним от Църквата, понеже ние, дипломираните, сме по-горно положение от него? Имаме ли знанието в чие сърце са останали семената? Не е ли това приоритет на Оня, Който изпитва сърцата? Можем ли да оценяваме човек или да го съдим поради това, че е допуснал лукавия да му ограби семената? Ако някой смята, че може, то нека прочете още веднъж предупреждението на Апостол Павел:
“Слабият във вярата приемайте, но не за да се препирате за съмненията му…” (Римляни 14:1)
И ако този слаб човек е загубил семената си, то за какъв изпит може да става дума, а колко по-малко – за диплома? Ще стане така, че едни ще си получат дипломите, а други ще се обезсърчат, поради духовната си неопитност или невъзможност в даден етап да задържат семената в себе си. Ами нека тогава да погледнем света! Там е същото! И там има прости и образовани! И там има висшисти и неграмотни! И там има професори и хамали! На света ли трябва да прилича Църквата? Не е ли това вече съблазън и препятствие за слабите духом? В този случай единствената алтернатива е да оставим Исус да пише дипломите и определя духовния растеж на всеки християнин! Зная, че е възможно дипломираните да ги боли, ако четат всичко това и непременно да попитат:
“А кое ти дава основание, за да изявяваш подобна алтернатива?”
Божието Слово е основанието ми. Ако Просвещението чрез Господните учители можем да определим като сеене на семена и поливането им, то нека видим какво казва Апостол Павел в този случай:
“Какво е, прочее, Аполос, и какво Павел? Те са служители, чрез които повярвахте, и то както Господ е дал на всеки от тях. Аз насадих, Аполос напои, но Господ прави да расте. И тъй, нито който сади е нещо, (та да издава дипломи и пише оценки – б.а.) нито който пои, а Господ, Който прави да расте…” (1 Коринтяни 3:5-7)
Вярвам, ще се съгласите, че дипломата е свидетелство за растеж. За образование. А знаете ли какво е образованието? Самата дума в дълбокия си смисъл означава изграждане и придобиване на образ! Човек се учи и образова, пораства в знание и в познание, придобива опит и в света получава диплома, като свидетелство за своя умствен растеж. От стиха на Павел виждаме, че нито който сади, нито който пои, но Господ е, Който прави човека да расте, така щото в образа си да стане съизмерим с Образа на Божия Син. Това е духовното образование. А оттук и изводът:
Определянето на духовния растеж на човека не е човешки, а Божий приоритет! Издаването на дипломи по човешки е белег за допуснатото светско влияние в Църквата и един от лостовете на дявола за религиозен контрол и политика! “По плодовете им ще ги познаете…” – ни напомня Исус, сякаш, за да добавим: “А не по дипломите!” Какво от това, че някой си завършил американски колеж и пръснал хиляди долари за това? Ако от сърцето му не наднича Помазаникът, той ще е мед, що звънти или кимвал, що дрънка. Не ме интересува колко книги е прочел и с колко теология е наблъскал главата си, когато в сърцето му я няма Божията Любов. “Но той има много знание!” – ще пошушне респектираният ум.
И какво от това? Той може да има колкото си иска знание, но Апостол Павел ще каже за неговото знание:
“…знание ли е, ще се прекрати. Защото отчасти знаем…” (1 Коринтяни 13:8-9)
Моля ви, не търсете нещата, които се прекратяват, но онези, които остават вечни! Търсете Божията Любов! Търсете онова общение с Исус, при което Небесният Отец ще ви даде не знание, но:
“…Дух на мъдрост и на откровение, за да Го познаете, и да просветли очите на сърцата ви…” (Ефесяни 1:17-18)
Ако се вслушваме в сърцата си и следваме Исус, такъв, какъвто е в Евангелието, с всичките Му чудесни и истински напътствия, ще видим в живота си не хартиените, но духовните дипломи на Небесния Отец! Защото всяко едно помазание от Бога за духовните дела е диплома от Святия Дух, тоест, свидетелство от Сила, Огън, Мощ, Авторитет и Божия ревност върху мислите, думите и делата на християнина!
Ние няма никога да победим света, докато не победим религиозната политика, тоест култът към човешки авторитети или светски модели за духовно сдружаване и общение! Толкова по тази болезнена за църквите в България тема. Последното нещо от религиозната политика в църквите, което искам да разгледам, е чуждопоклонството. Това е едно от явленията, хвърлящи голям укор върху Божията Благодат.
Какво е чуждопоклонството?
Това е издигането в култ на националност, която считаме за по-достойна от нашата собствена и обвързването на този култ с “по-голямото” благоволение на Бога към чуждата националност, а не към нашата!
За българската действителност това е актуална тенденция, която, за съжаление, не отслабва, а все повече се засилва. Безспорно е, че за една страна като САЩ е естествено да е икономически силна и с висок жизнен стандарт. Създадена преди малко повече от двеста години тя заслужено бе наречена Новия Свят, понеже създаваше неограничени възможности пред свободата на човешката инициатива. Естествено беше Бог да насочи една огромна част от служителите Си към покоряване на този Нов Свят, за да може при самото създаване на американската държава да бъде положена здравата основа на Христос. Така през 1620 година неколцина английски пуритани прекосяват Атлантическия океан с кораба “Мейфлауър”, за да създадат на американска земя една здрава Христова Църква. Малко по-късно английският проповедник Джон Уесли се отделя от англиканската църква, за да положи в САЩ основите на методистката църква, която става най-широко разпространената църква на американска земя. Всичко това е Божия активност, но нас трябва да ни вълнува друго, а именно:
Дава ли ни висотата на американското общество причина, за да се смятаме за християни втора ръка? Кого обслужва този нихилизъм? Бог, Който е Бог на американците, по-малко ли ще е Бог на българите? Кога Америка прие Христос, и кога България?
Задавам тези въпроси, защото е налице едно “американизиране” на евангелските църкви в България. Един пресилен патос и възторг лъха от онези пастори, които гръмогласно заявяват, че еди кой си гост от Америка е дошъл сред нас. “Нека му ръкопляскаме!” – подканват те в събранията си. И българите християни ръкопляскат… В това няма нищо лошо, ако Исус в сърцето на този американец е причината за отдадената почит, но ние нека размислим за друго:
Отговорът на България не е от Америка! Отговорът е отгоре!
Хубавото на Небето е това, че е еднакво близо от която и точка на света да го потърсиш или е еднакво далеч. Бог е, Който е видял Началото и Края. И някъде между Началото и Края е видял и нашия живот за Исус Христос. Бог е, Който е заповядал да се родим в онази географска ширина на четиридесет и втория паралел, наречена България. И ние сме се родили именно в България, а не някъде другаде. Ние сме се родили тук, за да живеем тук и да проповядваме и благовестяваме Исус именно тук, а не да търсим начин да избягаме в Тулса Оклахома или Тексас. Тази географска ширина е нашето мисионно поле, нашата нива, на която ще пожънем души за Бога.
Бог е видял, че ще бъдем нужни на България!
На Христовата България!
И в нашата нация Бог е заповядал да се родят стотици хиляди човеци, предопределени и предузнати да бъдат огнена заплаха за царството на дявола. Само, че мнозина не мислят така. Мнозина просто събират чрез даренията и десятъците на вярващите една шапка пари и отиват в Америка. Те се страхуват да останат в България. Те не могат да се възпротивят на тежкия духовния климат тук и предпочитат лекия бриз на Лагуна Хилс и Калифорнийските плажове. Силни ли са тогава в Божиите очи подобни хора? Словото казва категорично:
“Ако покажеш малодушие в усилно време, силата ти е малка…” (Притчи 24:12)
Някои, разбира се, ще дадат свидетелства за силни Божии хора, посетили България. Аз също съм бил на събранията на тези Божии хора и съм бил невероятно много благословен от тях. Думата ми не е за това. Причината България да бъде посетена в относително кратък период от толкова много американски проповедници, бе, за да дойде съживление след тежкия духовен климат на комунизма, да дойде едно събуждане на евангелския дух в България. Ето тук се получи неправилната трактовка от служението на американските проповедници. Много църкви решиха, че е добре винаги да има някои отвън, който да им разпалва огъня, да ги буди и съживява! Но ние нека знаем, че събуждането и разпалването на огъня ще продължи един, два или най-много три пъти.
А след това? След това просто няма да има кой да събужда църквите и да им разпалва огъня, ако сами те не станат и не отворят Небето над България. Защото за мнозина може да е тайна, но ще кажа това, че служението на един Божий помазаник е като постоянно отворено Небе над пътя му. Той се движи и Небето се движи с него. Където е той, там е и Небесният отвор над него. Е, представете си тогава, че той е дошъл в България. Естествено – и Небесният отвор е над България. Резултат – църквите преживяват съживление. Но ето, че Божият човек си тръгва и Небесният отвор си тръгва с него…
Резултат?
Ето за този резултат трябва да се замислим. Защото някои пастири уповават на следната формула:
Днес ще поканя Хикс да ми запали огнището, а утре – докато не е изгорял последният въглен – ще поканя Игрек. Вдругиден смятам да поканя Зет…
Да, но Зет ще е зает… И тогава какво се пише на онзи пастор, който не се е научил от Исус как се поддържа огъня? Нищо повече от това, че ще напомпва вярващите с въздух под налягане, но без искрица огън в него. Такава църква става хладка и дяволът лесно я поглъща. Затова запомнете, каквито и да сте вие – пастири, учители, евангелизатори или пророци:
Причината за американизирането на евангелските църкви в се дължи на липсата на отговорност за бъдещето на Христовата Църква в България!
А тези, които се мръщят на подобно заключение, ще попитам:
С какво свързвате думата “конференция”?
Сигурен съм, че и насън да ви бутнат, ще кажете:
“С гостуването на гост от Америка!”
А сега не аз, но Бог ви пита:
“Докога американските служения ще бъдат магнит за събиране на вярващи на едно място? Докога другите ще носят отговорност вместо вас? Докога други ще идват и ще разчупват духовния климат, а вие ще седите и ще им ръкопляскате?
Няма ли Моята ревност много скоро да затвори вратите на България, така щото сами да станете и тръгнете? Нямам ли Аз Мои служители в България, които обаче никой не иска да чуе, понеже сте станали твърде тщеславни и светски?”
Има един стих от Словото Божие, който гласи:
“Исус Христос е същият вчера, днес и до века…” (Евреи 13:8)
Сега Святият Дух говори в сърцето ми и иска да перифразирам този стих така: Исус Христос е Същият, както в Америка, така и в България!
“А разликите на какво се дължат?” – ще попитате вие.
Отговорът ще намерите, когато сравните дебел дъб с тънка фиданка. В американското общество Христовите служители са посели в поколения напред и затова сега събират плодовете си. А за нашата тънка фиданка сме отговорни ние.
Нашето събуждане и неуморно подвизаване за Исус Христос ще превърне фиданката в дъб!
Нека всичко, казано дотук, ни насърчи, за да разберем колко огромни резерви имаме, колко велик Дух владее небесата над България, защото от всяка точка по земното кълбо пътят към Исус е нагоре, а не с билет за Америка.
Нека свалим от Духа нещата за България, песните за Бога, родени в България, а не просто преведени от американските. Нека американците правят превод на нашите хваления. Само така ще покажем в дело и действителност, че наистина служим на Исус за благословение на рода и родината ни.
Нека не заплитаме нозете си в чуждопоклонство, защото грехът и смъртта навсякъде по света са еднакво противни на Бога и Америка не прави изключение на това. Чуждопоклонството е укор към Божията Благодат, в която единствено се крие силата за растежа и дръзновението на Църквата.
От всички размишления в тази глава разбираме, че политиката най-често се явява като мишена на лъжата и естествен свод, в който духат ветровете на лукавия дявол. Въпреки своята уязвимост, политиката е неизбежното русло на света. Нейното отсъствие е равносилно на анархия и хаос.
Влиянието на Христовата Църква и Светлината на християнския морал са катализатори на богоугодна политика! Исус казва за всички нас:
“…пред управители и царе ще ви извеждат, поради Мене, за да свидетелствате на тях и на народите…” (Матея 10:18)
Случва се и това, че политиката се покорява на Истината, за да излее Бог благословение върху онази нация, чиито управници благоприятстват делото на евангелизаторите. Със своята лоялност към Христовата Църква позволяват Божието просвещение безпрепятствено да положи основата на Христос в цели поколения напред.
Чудно ли е тогава, че благоденствие и висок жизнен стандарт стават присъщи на тази нация?
Когато политиката в една държава е пропита със страх от Бога и Отца, а не страх от религиозния дух, с мъдро държавно ръководство, с толериране и подпомагане на християнските евангелски служения, както и с пресичане на активността на гибелните ереси и секти, тогава Бог е Страж и надежден Щит на това общество и върху него не владеят религиозните ветрове на лукавия!
Политика, която се покорява на Истината, има в редиците си хора с внимателни сърца, приели на дело точните думи от Божието Слово:
“Сега, прочее, вразумете се, о, царе; научете се земни съдии. Слугувайте на Господа със страх, и радвайте се с трепет. Целувайте Избраника, за да не се разгневи, та погинете в пътя…” (Псалом 1:10-12)

Leave a Reply