ИСУС Е В ТЕБ – I ЧАСТ – V ГЛАВА

ПЕТА БЕСЕДА: ЗА ДУХОВНАТА ГОЛОТА

От разсъжденията в предишната беседа възникват много въпроси, на които голям брой от християните не могат да дадат отговор. Най-често повярвалият се мотивира с думите:
“Аз приех Исус Христос за мой Господ и Спасител, но все още продължавам да греша… Все още не владея езика си, чувствата си, емоциите си… Има ли още надежда за мен?”
Да, има! И за повярвалите в Бога тази надежда остава вечна и неизменна. Иначе не би могло да бъде. Ако ние сме търпеливи към децата си и великодушно, от все сърце им прощаваме пакостите и прегрешенията, макар и да се случва да ги понакажем, то и Небесният Отец ще ни прости, защото:
Кръвта на Исус е призмата, през която Бог гледа на нас и прощава всичките ни беззакония, макар и да се случва да бъдем понаказани!
В една от притчите си Соломон ни е предупредил за това и точно е изявил характера на нашия Господ:
“Сине мой, не презирай наказанието от Господа, и да не ти дотегва, когато Той те изобличава, защото Господ изобличава оня, когото люби, както и бащата сина, който му е мил…” (Притчи 3:11-12)
Отново нека го кажа:
За вярващите в Исус има вечна надежда за Спасение, понеже ние не се спасяваме с дела, но се спасяваме чрез вяра.
Онова, което е пагубно за християнина, е:
Пропукването на основата, тоест, загубата на вярата!
Вярата е тази, който ни държи изправени. И когато нашите прегрешения идат от това, че воюваме против дявола, то е видно, че сме паднали за момент, но не от бездействие, а в битка. Бог ни прощава паданията в подобни ситуации. Но ние сме длъжни добре да разпознаваме атаките на дявола не срещу надеждата, а срещу вярата ни, защото именно те са убийствени за нашата личност. Когато излезем на стеснения път, ние се бием срещу силите на тъмнината. Там стрелите на Сатана са многобройни и нищо чудно някоя да ни рани. В подобни случаи е добре, вместо да оплакваме моментното си поражение, да се обърнем към Божието Слово, в което са записани думите на Апостол Йоан:
“Ако речем, че нямаме грях, лъжем себе си, и истината не е в нас. Ако изповядаме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете, и да ни очисти от всяка неправда…” (1 Йоаново 1:8-9)
Ето защо трябва да носим твърдото убеждение, че евентуалният грях няма повече сила да ни отлъчи от Бога, но може да направи омразата ни срещу дявола още по-силна.
След казаното дотук преминаваме към същината на тази беседа. Когато съгрешаваме, Бог е верен да ни прости в Името на Исус, но нека знаем, че:
Грехът спира растежа на новото ни естество и обличането ни с Небесната дреха на праведност и Святост!
Самото прощение на греховете ни от Бог е отново да се премахне от нас събудилото се греховно естество. Това ни прави да сме в положение – “съблечени-необлечени”. Ние сме приключили със старото си естество – съблекли сме го, но все още не сме облекли новото.
С две думи – голи сме…
Нека прочетем предупреждението на Апостол Павел относно голотата:
“Понеже в тоя дом (плътта ни – б.а.) и стенем като ожидаме да се облечем с нашето небесно жилище, стига само, облечени с него, да не се намерим голи…” (2 Коринтяни 5:2-3)
Защо не бива да бъдем голи?
Отговорът е:
Защото голотата е вяра без покритие, вяра без дела, без плодовете на Святия Дух! Такава вяра сама по себе си е мъртва!
С такава вяра християните заприличват на пръчките, за които Исус каза в предупреждението Си към нас:
“Аз съм истинската лоза и Отец Ми е земеделецът. Всяка пръчка в Мене, която не дава плод, Той я отрязва…” (Йоан 15:1-2)
“Ако някой не пребъде в Мене, той бива изхвърлен навън като пръчка, и изсъхва; и събират ги та ги изхвърлят в огъня, и те изгарят…” (Йоан 15:6)
Като голи в нашето общение с Бога ние сме ползвали безграничния кредит на Божията Милост – да ни бъде прощавано всякога, но не сме пътували до пълноценното си назначение – да бъдем изпълнители на Божията Воля, на Небесните закони на Бог Отец. Така правим напразна Жертвата на Исус и приближаваме съдбите си до изпълнението на стиха от Божието Слово, в който се казва:
“Защото ако съгрешаваме самоволно, след като сме познали истината, не остава вече жертва за грехове, но едно страшно очакване на съд и едно огнено негодувание, което ще изпояде противниците…” (Евреи 10:26-27)
Нека забележим, че в стиха се говори за “самоволно” съгрешаване, тоест, като желание на сърцето, а не като принудително изтръгнат грях. Ето защо трябва винаги да изпитваме сърцата си доколко уповават на Божието Слово и не е ли вярата в Исус едно зле прикрито лицемерие.
Нека в края на тази беседа да обобщим склонностите към съгрешаване, които стоят пред живота на християнина. Две са тези склонности:
Първата: Съгрешаване, станало от действие, от битка с дявола.
Втората: Съгрешаване, станало от бездействие, от страх към дявола, от нежелание да пораснем и да се включим в битката срещу него.
Тази, втората склонност, е опасната и фаталната. Тя е убийствена за вярата. Именно с нея се явяваме като пръчка, която не желае да дава плод. Дяволът много лесно откъсва подобни пръчки от Лозата, понеже нищо не ги крепи към Нея. Тъмнината винаги ще атакува християните, но тя ще успее само там, където се е появил страх от дявола. Тогава вярата се измества от религиозно чувство и ни прави “цветя в саксия”.
Страхът от дявола държи човека в постоянна голота, без делата на Любовта, без Силата на Святия Дух. За всички, попаднали в клопките на тази дяволска активност, Словото казва:
“Дето няма волове, яслите са чисти, но в силата на воловете е голямото изобилие…” (Притчи 14:4)
“Чистите ясли” в много християни ги карат да мислят, че всичко е наред, че са светила, достойни за подражание. Не са излезли на фронта, но затова пък и не са се омърсили, нито пък имат рани…
Достойна ли е една такава позиция?
Не предупреждава ли Исус с думите:
“Ето, ида като крадец. Блажен оня, който бди и пази дрехите си, за да не ходи гол, та да не гледат срамотата му…” (Откровение 16:15)
Да! Именно срам за християнина е страхът от дявола! Той ще ни накара да пазим яслите си чисти… Но ако в нас я няма силата на вола, желанието за впряг до краен предел в служба към Божието благовестие, то и вярата ни е малка, а най-често се е трансформирала в религиозен предразсъдък и поклон към света.
Духовната голота е срам за Христовата Църква, а дръзновението и смелостта – нейни Слава и Победа.

Leave a Reply