2. СЛОВОТО КАТО ИЗПОВЕД

“Рекох: Ще изповядам на Господа престъпленията си. И Ти прости вината за греха ми…” (Псалом 32:5)

Бог определя Словото Си не като определено съдържание, но като Сила, способна да очисти и промени човешкото естество. Във “Второто послание към Тимотей” Апостол Павел отбелязва:
“Всичкото писание е боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата; за да бъде Божият човек усъвършенстван, съвършено приготвен за всяко добро дело…” (2 Тимотей 3:16-17) 
Чудесна е тази надежда – да бъдем усъвършенствани, да сме истински Божии човеци. Но преди да протегнем ръце към нея, трябва ясно да разберем кой е противникът на тази надежда.
Основен противник на Словото в нас е грехът!
Мнозина възприемат греха като извършено престъпление и не бъркат в своите определения. Но има по-страшно определение за греха. И това е, когато грехът е система, навик и начин на съществуване. Апостол Павел ни говори за това, като казва:
“Защото не върша доброто, което желая; но злото, което не желая, него върша. Но ако върша това, което не желая, то вече не го върша аз, а грехът, който живее в мене…” (Римляни 7:19-20) 
Ето този грях, този греховен закон във вътрешностите ни Словото иска да победи и унищожи, за да живеем според Божията Воля. Ние трябва да осъзнаем разликата между извършения грях и живеещия вътре в нас грях. Имайте разбирането, че извършените грехове са деца на живеещия в нас грях! Те категорично напомнят, че той все още е вътре в нас! Слава на Бога, че проблемът с извършените ни грехове бе решен, когато Исус ги прикове на кръста, но какво да правим с живеещия в нас грях?
Вижте отговора, колкото и болезнен да ви се струва той:
Живеещия вътре в нас грях е този, който трябва да приковем на собствения си кръст!
Някои биха искали да грабнат Небесното Царство без дори да си мръднат пръста, но Истината е, че ще трябва да се насилим. Как да се насилим? Има ли успешен начин за това? Да! Начин има. И ако трябва да се предаде с думи, то ще е следното съждение:
Исус е Опростител на извършените ни грехове, но Неговото Слово е разрушител на греховната ни същност! Именно затова Той ни казва:
“Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си, и така нека Ме последва…” (Матея 16:24) 
Да се отречем от нашето “себе”, от тази греховна формация в нашата личност – ето това е вдигането на кръста ни и следването на Божия Син!
Зная, че вече възникна въпросът:
“Как да се отрека от себе си?”
С отговора на този въпрос влизам в центъра на настоящата тема – Изповедта. Изповедта е животворно проявление на Словото. Тя има широк спектър на действие. Святият Дух иска да победи и унищожи греха, който живее в нас, за да сме слуги на Правдата, а не на беззаконието. Но за да може Духът да действа са Му нужни нашите думи, тоест, позволение от свободната ни воля и даден достъп на Божията Благодат до структурите на греха и до престъпните мисли!
Исус ни насърчава към ежедневни изповеди, в които да Му споделим трудностите и проблемите в нашия живот на вяра. Ние не можем за една седмица да придобием характера и добродетелите на Христос, което показва, че ни предстои едно очистване и преобразяване от Словото, докато постигнем богоугодно съществуване. Общувайки с Божието Слово ние заставаме като пред огледало, на което личат всичките ни петна и неизчистени територии в характера и ума. Ако не изпитаме желание да ги очистим, (както често правим като роби на собственото си себелюбие) ние натрупваме изобличение против сърцата си, което недвусмислено ни е казал Апостол Яков:
“Бивайте и изпълнители на словото, а не само слушатели, да лъжете себе си. Защото, ако някой бъде слушател, а не изпълнител, той прилича на човек, който гледа естественото си лице в огледалото; понеже се огледва, отива си, и завчас забравя какъв бе…” (Яков 1:22-24) 
Да сме изпълнители на Словото! Какво значи това? Отговорът е:
С нашата молитвена изповед да позволим на Святия Дух да ни очисти и даде сила за успешно противене на злото!
Така разбираме, че ако Разумът беше семе от Словото, то Изповедта вече е плод на Разума, плод на дълбокото ни желание да се променим и живеем за Исус и Неговото Царство.
Понякога се случва това, че Словото се спира в личността ни пред затворени територии, които не знаем как да отворим. Божията Благодат се сблъсква с бариерите и преградите на все още непредалото се плътско естество и ние не знаем защо… Как ни помага Бог в такива случаи? Отговорът се крие в едно чудесно семе, което Духът развива до съвършен плод. Това семе е Знанието! Ако добре знаем съдържанието на Новия Завет и Апостолските послания, то непременно знанията ни ще се явят като бдителен и контролиращ фактор, защото те винаги влизат в противоречие с греха. Исус е видял греха в цялата му пълнота и ни е дал всички знания за неговото отстраняване и изобличаване. Няма грях или греховна страст, за които Словото да не е дало Знание. Така другото семе, тоест, Знанието, също дава своя плод в нашата изповед. Ние не можем пълноценно да изповядаме пред Исус живота си, ако не сме го съобразили и наблюдавали през Словото, с цел да се коригираме и изчистим от себе си грешките. Запомнете, че грешките се забелязват не от неуки, а от знаещи хора! Затова плодът от семето на Знанието е умната, самокритична и искрена изповед пред Исус, Който я благославя с опрощение, сила и мир!
Дълбоките подтици към Изповед могат да имат различни причини. Ние не бива да забравяме, че срещу нас стоят духовни съпротивителни сили, които много често провокират нашата Изповед, за да ни накарат да грешим с устните си, да кажем нещо гнило и опасно. Като абсолютно недопустима при духовното общение с Исус е отрицателната изповед. Много християни са склонни предварително да отрязват с думите си Божия отговор. И понеже светът е в лукавия и е пълен с много злини, някои от нас живеят със заблудата, че ако се помолят на Бог, то от две злини ще им се падне по-малката… Какъв е този дух на мазохизъм? Какво е това желание са самоизмъчване? Не разбирате ли, че:
Отговорът на Бог никога не може да бъде злина! Действието на Святия Дух винаги е съвършено добро!
Ето затова, ако в живота си сме поставени пред две злини – малка и голяма, то нека да отхвърлим и двете, за да прегърнем с положителна изповед съвършения изходен път от Святия Дух. Така с думите си няма да дадем никаква власт на Сатана и той ще отстъпи.
Друга същност на Изповедта е нейната духовна позиция. “Аз съм свидетел на Исус в света! Това е моята позиция!” – ето това самочувствие ни е нужно. Както на фронта има позиции на воюващите страни, така и Исус има позиции в света. Позиции на вярата! Изповеди на вярата!
В своята същина Изповедта е изговорено или написано слово като огледална същност на човешкото сърце! Ако в сърцата ни живее Духът на Христос, Той ще търси Своята позиция в нашите думи пред невярващите човеци. Той ще им се изяви, за да им покаже вътрешната ни промяна, нашето духовно естество. Господ Исус мрази лицемерието, но с огромно благоволение гледа към онзи човек, който в мисъл, дума и дело изпълнява Неговата заръка:
“И тъй, всеки, който изповяда Мене пред човеците, ще го изповядам и Аз пред Отца Си, Който е на небесата…” (Матея 10:32) 
Помислете върху следното:
Има ли син, който да желае да хвърля обиди върху баща си, ако го обича с цялото си сърце? Не! Няма такъв! Но не е ли светът присъщ за плътския ум? Не е ли негов баща? Какво се получава тогава? Именно това, че както един син не желае да обиди баща си, така и плътският ум не желае, нито пък може да изповяда своята принадлежност към Исус, за да не обиди света. Много християни чувстват как умовете им воюват против вярата им, поставяйки бариерата на срама. И когато подобни човеци бъдат поставени да защитят позициите на Христос в себе си, те гледат уплашено и мълчат, смущават се и не се владеят.
“Не мога да говоря пред толкова хора за вярата си в Бога! Срам ме е! Неудобно ми е някак си. Моментът не е подходящ…” – колко позната е тази религиозна реакция. Но знайте, че тя е равносилна на отстъпление от Исус.
Едно от условията, за да станем силни и достойни в Божиите очи, е да пресечем силата на срама. А това става само когато преживеем обновяване на ума. Само тогава ще сме като Павел, който заяви за себе си:
“Защото не се срамувам от благовестието (Христово) понеже е Божия сила за спасение на всекиго, който вярва…” (Римляни 1:16) 
Тези думи ясно показват, че срамежливостта не е никак присъща на Христовия последовател, защото е пълен антипод на изповедта като духовна позиция. Естествено е пред нашата изповед да стоят плътски съпротивления. Особено ярко те са изявени сред невярващите човеци, но се случва да бъдат проблем в живота на много християни. Най-трудните за побеждаване съпротивления са:
Първо: Егоизмът, (”аз”-ът, себелюбието)
Второ: Несериозността и нерешителността
А сега да се спра на първото съпротивление. Човек има естествена потребност да обича и уважава себе си, но най-често тази обич и уважение се пренасят от собствената личност към греха, който я владее. Ние си обичаме греха, уважаваме го и живеем с дяволската заблуда, че този грях сме самите ние…
С хилядолетните си внушения върху човешките души Сатана е успял да накара много човеци да станат адвокати на греха. И техните защитни пледоарии са оставили дълбок печат в народопсихологията, за да слушат днес ушите ни изповед от сорта:
“Човешко е да се греши…” или: “Нищо човешко не ми е чуждо…”
Как ви се струват подобни изповеди? Не са ли те плод на лукавия? На тези смъртоносни внушения трябва да заявим:
Не! Не е човешко да се греши! Дяволско е да се греши! Защото заплатата на греха е смърт, а вярата в Исус е освобождение от греха и Вечен Живот в Святия Дух. Защото Бог не създаде човека грешен и Словото Му категорично казва:
“Ето, това само намерих, че Бог направи човека праведен, но те намериха много измишления…” (Еклесиаст 7:29) 
Кои “те”? Естествено – човеците и дяволът! Какви измишления? Най-вече – измишленията на егоизма, на собственото “аз”. Егоизмът, като ходатай на греха и дявола, е първият враг, от чиито плодове твърдо трябва да се разграничим, когато застанем на изповед пред Исус. Човеците, осъзнали егоизма като бреме, могат да са сигурни, че Исус ще ги приеме и освободи, защото Неговата покана е такава:
“Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя…” (Матея 11:28) 
Но ако търсите Бога с егоистични подбуди, то няма никога да Го намерите. Защото никой не може да отиде при Исус с желание да запази греха си. Никой не може да общува със Светлината и мрака едновременно, защото ако грехът е в нас и ни владее, то Исус не е в нас и не ни владее!
“Бог е заповядал да възлюбя ближния като себе си, а едновременно с това – да се отрека от себе си? Как да разбирам това? Как да разбера всъщност себе си ли обичам или греха в мен?…” – ето такива въпроси си задават много вярващи, сблъскали се с проблема на егоизма. Отговорът е, че Бог ни обича. Той желае да живее в нас и ние да живеем в Него. Но Неговото Присъствие и грехът са несъвместими. Ако превърнем нашето тяло в Храм на Святия Дух, а частите му – като оръдия на Божията Правда, то непременно сме обикнали себе си по начина, който Бог иска. Защото да обичаме себе си, то значи да се съхраним непокътнати от греха, злото и смъртта. Казано по ясно:
Да обичаме себе си, то значи да осветим себе си!
Ако обичаме себе си с цел за нашето освещаване, то естествено ще обичаме ближния със същата цел! Ето затова Бог казва да възлюбим ближния както себе си. Плътският ум ще изврати тази заповед като: “Пожелай ближния си!” Божията Воля е да бъдем духовни в общението си с хората, да бъдем изпълнители на съвършената изповед, която направиха Апостол Павел и Тимотей, заявявайки:
“Затова отсега нататък ние не познаваме никого по плът…” (1 Коринтяни 5:16)
Запомнете, че изпитът към всеки новоповярвал е един:
С вяра да пристъпи към Голготския Кръст и да понесе страданията и Славата на Исус. Да отиде при думите Му, при бремето Му, при игото Му:
“Защото Моето иго е благо и Моето бреме е леко…” (Матея 11:30)
Тогава във всеки се появява въже, което го спира и разколебава. Това въже е егоизмът, сраснал се с греховната зависимост. Силата, с която ще го скъсаме, е Изповедта. Бог отлично знае за въжето, но иска желанието ни за духовно общение с Исус да бъде по-силно от желанието за грях. Тогава въжето съвсем естествено се къса и се оказва, че не е толкова здраво, колкото дяволът ни е лъгал, че е.
А сега с няколко думи да разгледам и другите съпротивления против Изповедта, свързани с несериозността и нерешителността. По своето действие това са състояния на превзети приоритети. Ако Исус излива Святия Си Дух в сърцата на повярвалите, то е, за да имаме нужната сила да противостоим на греха и неговите зависимости и да вървим напред. Ние не можем да победим греха без Благодатта на Святия Дух. Ако сме нерешителни и несериозни, то значи че не сме се доверили на Божията Сила, а отново сме си наумили да свършим нещата по човешки, тоест, с напреженията, усилията и мотивите на собствения си ум.
Това е превземане на приоритетите на Святия Дух!
Нерешителността и несериозността са свидетелство за отсъствието на Божия Сила в сърцата ни, както и предупреждение за отслабване на нашата вяра и надежда в Исус. За да се избавим от тези дяволски клопки ни е нужно насърчение в Изповедта, за да стане Бог за нас така явен, както е бил за Давид, който казва:
“Винаги турям Господа пред себе си; понеже Той е отдясно ми аз няма да се поклатя. Затова се зарадва сърцето ми и развесели се душата ми, а още и плътта ми ще пребивава в увереност…” (Псалом 16:8-9) 
Да победим с вяра плътта си, да уверим плътското в себе си за Божието Всемогъщие – това са изворите на решителността и сериозността!
А сега нека погледнем Изповедта, не с нашия, но с Божия поглед. Ако някога сме наблюдавали лов на диви животни, може би знаем, че има специални хора, въоръжени с тъпани и всякакви шумни средства, така щото да изплашат зверовете и да ги подгонят в определена местност, където ще станат уязвими за оръжията на стрелците. Същото е и с греха, който е като див звяр в нашите личности. Ежедневните ни молитви към Исус плашат греха и свиват зоната на неговото действие. А когато грехът умре, там, на неговото място, покълва благоговение към Всевишния. Така и Мъдростта, която е семе от Словото, изявява съвършено своя плод – да имаме страх от Бога. Страх, който да уплаши дивия звяр. Страх, който да го постави пред дулата на стрелците…
В заключение на настоящата тема искам да кажа, че Изповедта, като плод на Словото в нас, е първият сигнал, че сме предали живота си в ръката на Господ Исус. Започнем ли да я употребяваме, много скоро ще забележим, че Бог не е безмълвен, но ни слуша и отговаря. С Изповедта ние формираме един здрав молитвен живот и затвърждаваме нашето призвание и избиране от Бога. Божието Слово винаги ни изпитва и ние ежедневно трябва да издържаме неговите изпити, за да премахнем от живота си всички пропуски, недостатъци и грешки и да вървим уверено по Пътя на Святостта. Библията дава много точни думи, пълни с всякакво добро. Затова нека завърша с насърчение от “Притчи Соломонови”:
“Приклони ухото си, та чуй думите на мъдрите, и взимай присърце моето знание, защото е приятно, ако го пазиш вътре в себе си, и ако бъдат всякога готови върху устните ти, за да бъде упованието ти на Господа…” (Притчи 22:17-19)