СИЛАТА НА СЪДБАТА – III ГЛАВА_2

2. НАДЕЖДАТА – КОРЕКТОР НА СЪДБАТА

Ако има нещо, което в най-голяма степен да отличава християнина от останалите хора, то това е неговата надежда. Надежда, която променя и коригира човешката съдба. Животът на Господ Исус Христос е най-голямата надежда, която Бог някога е предложил на човешкия род. Три думи обясняват нейната дълбока същност:
Път, Истина, Живот!
Идва ден в живота ни, когато ние научаваме за Спасението, което Исус е извършил за нас. Идва ден, когато разбираме, че животът ни на този свят може да има велика стойност, велик смисъл. Пораженията, които светът оставя върху човешкото сърце, са много, но най-голямото от тях е изкривената представа за надеждата. Ако попитаме човеците от света на какво или за какво се надяват ще видим една ужасяваща малоценност в отговорите им. Една безперспективност в погледа им. Надежди, заключени в рамките на земното битие, надежди за оцеляване в съществуването, а не за пълноценна реализация. Но ето, че идва Исус, Който предлага на човека нещо ново. Една промяна в критериите и намеренията. Промяна, която не зависи от обстоятелства, грижи и проблеми. Промяна, която е вечна и съдбоносна.
В тези размишления искам да разберем какво представлява надеждата от Исус и в Него. Предстои да видим как тя коригира и променя човешката съдба. Ние вече говорихме за Вярата в Исус, но тя, сама по себе си, не е достатъчна. Нужно е към нея да се прибави надежда, тоест, постоянно упование в Божията Воля и обещания.
Казано по друг начин: Ако вярата в Исус е причина за нашето духовно новорождение, надеждата е Животът ни след това, тоест, постоянното общение с Божията Благодат, която ни прави да растем!
Нека сега разберем кой е двигателят на надеждата. Когато повярваме в Исус ние заживяваме нов живот. Бог иска да промени нашата съдба и затова Той ни дава Своето Слово, в което ни посочва какъв става животът на тези, които уповават в Него. Първият импулс на нашата надежда е желанието да живеем според Божията Воля. Ние постигаме това желание като общуваме с Исус и Му разкриваме нашите нужди и копнежи. Това общение се нарича молитва. Молитвата е двигателят на надеждата. Когато се молим и искаме от Небесния Отец благословения в Името на Исус, тогава коригираме съдбата си и тя става отражение на Божието Слово. Има някои най-важни белези на надеждата, които се постигат с усърдна молитва, а тяхното постигане прави надеждата действително съдбоносна за живота ни. Това са:
– Постоянството
– Твърдостта
– Дързостта
Нека започна с постоянството. Вече казах, че надеждата е животът ни след нашето новорождение. Всички християни са деца на Всемогъщия Бог, който Той е родил чрез Духа Си. Наблюдавайки моите деца, аз виждам, че в живота им има неща, които се повтарят постоянно. Децата ми постоянно огладняват, постоянно се хранят, постоянно ги къпем и обличаме със съпругата ми. Изобщо – постоянство става белег на тяхното съществуване. Такова постоянство е белег и на християнина. За да бъде благословен вярващият трябва постоянно да общува с Библията, постоянно да се моли, постоянно да пребъдва в братолюбието и съгласие с ближните.
Давид, молейки се на Бога, казва:
“Сърце чисто сътвори в мене, Боже, и дух постоянен обновявай вътре в мене…” (Псалом 51:10)
Постоянството е признак за неизменност в следването на избрания път. Ако с наблюдение върху самите нас сме забелязали постоянство в живота ни за Исус, то със сигурност нозете ни вървят нагоре.
Много хора са искали много неща от Бога. Бих казал, че Небето е затрупано с молби и желания за всичко. Но Божият отговор идва само там, където вярващият успешно е издържал изпита на постоянството. Няма ли постоянство, няма и отговор. Апостол Яков ни предупреждава за липсата на постоянство, като казва:
“Такъв човек да не мисли, че ще получи нещо от Господа, понеже е колеблив, непостоянен във всичките си пътища…” (Яков 1:7-8)
За да разберем какво значи да бъдем постоянни, то нека си спомним притчата на Исус:
“В някой си град имаше един съдия, който от Бога не се боеше и човека не зачиташе. В същия град имаше и една вдовица, която дохождаше при него и му казваше: Отдай ми правото спрямо противника ми. Но той известно време не искаше. А после каза: При все, че от Бога не се боя и човеците не зачитам, пак, понеже тази вдовица ми досажда, ще й отдам правото, да не би да ме измори с безкрайното си дохождане. И Господ рече: Слушайте що каза неправедният съдия. А Бог няма ли да отдаде правото на Своите избрани, които викат към Него ден и нощ, ако и да се бави спрямо тях?” (Лука 18:2-7) 
Постоянството е признак на силна вяра, която постоянно подбужда надеждата, а тя не дава покой на устните ни, докато не спечелим и не свалим Божия отговор в материалния свят. Липсата на постоянство отваря врата на съмнението, а то вече е силна преграда за какъвто и да е отговор от Бога. Въпреки, че в това отношение липсата на отговор е също отговор.
Какво имам в предвид?
Виждате ли, Бог винаги знае как да ни даде очакваното, но в Неговите очи е важно да се види доколко силно уповаваме на Словото Му и не сме ли поставили Силата и Вярността Му под един знаменател с всички други способи за постигане на надежда. Това може да се обясни убедително със следния пример:
Имаме си тефтерче, пълно с телефонните номера на наши приятели. Между многото имена там сме поставили и Името на Исус. Изведнъж в живота ни се е появил проблем, който може да опропасти съдбата ни. Нужна е помощ и ние грабваме телефона да звъним на приятелите. Първо – на Петър. Уви – не отговаря. После на Иван. Уви – не отговаря. Изгубили търпение звъним на Георги. Същият резултат. Накрая е останало Името и “телефонният номер” на Исус.
Звъним и на Него. Уви… не отговаря.
Тук мнозина затварят слушалката и оставят проблемът да ги победи. Исус не отговарял! Как ви звучи това? Докато Петър, Иван и Георги може наистина да не са в къщи, то какво да кажем за Божия Дух? Може ли Този, Който изпълва Небето и земята, да Го няма?
“Но – ще каже някой – аз звънях, но никой не се обади!”
А достатъчно настойчив ли беше? Защо сред имената на големите си приятели си оставил на последно място Името на най-големия си Приятел – Исус Христос? Защо си пренебрегнал Този, Който умря от любов към теб? Нека знаем, че липсата на Божий отговор е свидетелство за две неща:
Първото – в сърцето на молещия се има авторитет, по-голям или пък поставен наравно с Божия Авторитет.
Второто – липсва постоянство или има неправилен мотив в молитвата.
Когато станем постоянни в общението си с Бог ние ще сме забележими за Неговия поглед. Така, както ние сме сигурни, че като се стъмни ще видим на небосвода луната, понеже тя е постоянно там, така и Бог желае да пребъдваме постоянно в Него, тоест:
Да ни вижда винаги там, където трябва да бъдем!
Постоянството е позиция, която се отстоява и засилва всеки ден. Бог винаги има какво да върши за нас и ние винаги има какво да вършим за Бога. Ако се надяваме на Исус постоянно, то и Той ще извършва постоянно съдбите Си над нас. В заключение:
Приятелство и взаимно доверие между нас и Бог съществува тогава, когато бъде закрепено с едно постоянно общение!
А сега да преминем към твърдостта, като втори белег на надеждата в Исус Христос. След едно по-дълго общение със Словото съм забелязал как един символ на твърдостта пресича като червена нишка Стария и Новия завет. В “Псалмите” Давид се обръща към Бога, казвайки:
“Бъди ми силна канара, укрепено здание, за да ме спасиш. Защото Ти Си моя канара и крепост; затова заради името Си ръководи ме и оправяй ме…”  (Псалом 31:2-3) 
Канарата – ето духовният символ на твърдостта, която Бог иска да притежаваме. Ние ще израстваме в Исус Христос пред очите на хиляди духовни противници, които, според духовния коментар от Библията “ще се съветват да ни тласкат от висотата ни…” Именно тогава Бог ни иска непоклатими и твърди като канари. Твърдостта е състояние, по-високо от постоянството, защото присъствието й означава, че е дошло времето да бъдем изпитани доколко безрезервно вярваме в Исус и достойни ли сме да Го последваме навсякъде и във всичко. Това става ясно с думите на Спасителя, записани в “Евангелието от Матея”:
“И тъй, всеки, който чуе тия Мои думи и ги изпълнява, ще се оприличи на разумен човек, който е построил къщата си на канара; и заваля дъждът, придойдоха реките, духнаха ветровете, и устремиха се върху тая къща; но тя не падна, защото бе основана на канара…” (Матея 7:24-25) 
Когато ние строим духовния си дом, общувайки с Божието Слово и Святия Дух, трябва да имаме в ума и сърцето си тези Христови напътствия.
Какво забелязваме в тях? Именно фактът, че “дъждът”, “реките” и “ветровете” се устремяват върху къщата, но не могат да я съборят. Това говори, че тази къща вече е построена и закрепена на канарата. Стихиите са дошли не когато разумният човек е строил къщата си, а едва след като тя е била построена. Как да разбираме това? Ясно е, че има един период, даден от Бога, когато човек трябва да построи къщата си без да му се пречи от никого. Този период се нарича благовремие. Голяма заблуда е да смятаме благовремието за своеобразна битка с дявола, защото всичко през този етап се постига бързо и категорично, ако се осланяме на Бога. Искам да знаете, че благовремието не е битка с дявола, но подготовка за битката и освежаване преди духовния сблъсък. Някои пропиляват благовремието, тоест, приемат напразно Божията Благодат. След това се чудят защо толкова лесно падат и се обезсърчават. Запомнете:
Тайната на успешния растеж е в предварително изкованата твърдост, в пълноценната подготовка за сблъсъка със силите на злото!
Надеждата ни трябва да бъде изкована от твърдост, а спойката между ума и сърцето, сиреч, увереността – по-силна от напъните на дявола. Ние трябва да тежим на мястото си, така, както една канара в планината, защото твърдостта е преди всичко отстояване на растежа, постигнат от общението с Божията Благодат!
Най-успешният начин за постигане на твърдост е чрез пост и молитва. Когато постим и се молим Святият Дух ни изпълва и нито едно демонично усилие не може да ни сломи. Няма лесни формули за пътя към Небето и аз знам, че на този път устояват само твърдите души, тоест, онези които се закаляват в страданията и скръбта. Спомнете си думите на Исус, Който казва:
“Чрез твърдостта си ще придобиете душите си…” (Лука 21:19) 
Този стих е много дълбок, макар, че на пръв поглед не се забелязва. Исус говори за “придобиване” на душа, а не просто за нейното опазване. Ние се нуждаем от нови, осветени и благословени души, съизмерими със стандартите на Божията Святост. Учението на Исус Христос е Път, Истина и Живот, но е нужно те да бъдат затвърдени в нас, тоест, положени така, че никой и нищо не може да ги отмести. Едва тогава сме придобили душата си.
“Как да разбирам това придобиване? Какво трябва да сторя, за да може твърдостта да придобие душата ми?” – такива въпроси ще възникнат съвсем естествено и аз искам да им дам отговор. Има някои най-важни белези на твърдостта, които подсказват за нейното присъствие.
Първият и основен белег е дисциплинирането на ума!
Умът е най-уязвимото място в нашата личност, което дяволът атакува винаги и навсякъде. Ето защо този ум трябва да бъде защитен. Божието Слово е онзи цензор в ума ни, на когото трябва да позволим да изпита всяка мисъл и намерение, дошли към нас или родени от нас. Отхвърляйки грешните пожелания и мисли ние ще се усъвършенстваме, а осветеният ни ум ще потиска все по-успешно желанията на плътта и изкушенията на лукавия.
Вторият белег е покоряването на плътта и поставянето й в състояние на немощ!
В своя дълбок смисъл немощта е състояние на смърт за плътските желания. Плътта няма никаква сила и мощ върху сърцето и ума. Това не значи, че тя е престанала да яде, да пие вода или да диша, но че всички тези дейности определя приоритетно Божията Сила в християнина.
Една от убедителните илюстрации за немощ можем да намерим в думите на Исус през нощта, когато се молеше в Гетсиманската градина. “Постойте тук и бдете заедно с Мене!” – каза Той на учениците Си. Това, което последва, показа, че те все още не бяха покорили волята на плътта си и затова заспаха. Бащинският укор, който им отправи Христос, са думи към всички нас:
“Как! не можахте ли ни един час да бдите с Мене? Бдете и молете се, за да не паднете в изкушение. Духът е бодър, а тялото – немощно…” (Матея 26:40-41) 
Тази зависимост, за която говори Исус, показва, че с нарастване силата на духа, отслабва силата на плътта! Бодрият дух е свидетел за немощна плът, а бодрата плът за немощен дух! От казаното до тук ние можем да разберем, че твърдостта, към която сме призвани, е духовна. Тялото ни никога няма да бъде съгласно с волята на духа. То трябва да бъде научено и задължено да я изпълнява! Друг убедителен пример за силата на човешкия дух при немощно тяло е свързан с личността на Апостол Павел. Този съвършен Божий служител искрено признава в своите послания:
“Аз бях немощен между вас, страхувах се и много треперех…” (1 Коринтяни 2:3)
Бог бе допуснал върху Павел да се стовари огромна немощ, дотолкова голяма, че дори да се смущава умът му. Апостолът хвърля допълнителна светлина над това във “Второто послание към Коринтяните” където казва:
“А за да не се превъзнасям много поради премногото откровения, даде ми се трън в плътта, пратеник от Сатана да ме мъчи, та да не се превъзнасям. Затова три пъти се молих на Господа да се отмахне от мене; и Той ми рече: Доволно ти е Моята благодат; защото силата Ми в немощ се показва съвършена. И тъй с преголяма радост по-добре ще се похваля с немощите си, за да почива на мене Христовата сила. Затова намирам удоволствие в немощи, в укори, в лишения, в гонения, в притеснения за Христа; защото когато съм немощен, тогава съм силен…” (2 Коринтяни 12:7-10) 
Колко от нас могат да получат удоволствие с гореизброените от Павел неща? Колко от нас могат да разделят радостта на духа от радостта на плътта? Колко от нас могат безрезервно да приемат Господно решение за наложена немощ? И най-сетне – колко от нас разбират, че немощта е най-съвършена защита от гордост и превъзнасяне? Нека запомним:
Дисциплинирането на ума и покоряването на плътската воля са белези на твърдата надежда в Господ Исус Христос!
Предстои да разгледаме най-високото състояние на надеждата в Бога – дързостта. Аз не познавам друго условие, чието действие да извършва такива качествени съдбоносни скокове, както дързостта. Тя е нещо, което може никога да не сториш, но ако намериш сили да го направиш, ще видиш в живота си невероятното.
Искам, преди да навлезем в дълбочината на темата, да споделя някои мои наблюдения върху процесите в Църквата. Чувствително голям брой християни са свикнали с утвърдените и трасирани посоки на вярата.
“Аз съм обикновен християнин!” – заявяват мнозина и предпочитат да живеят обикновения си живот с обикновени реалности. Такива хора няма да разберат посланието на тази тема, защото то е призив към необикновени християни с необикновен живот.
Има една завеса пред сърцата на вярващите, която те си поставят сами, като по този начин ограничават съдбоносната Воля на Всевишния. Каква е тази завеса? Това е своеобразното канализиране на вярата в Исус, като един от начините на живот за човека.
Обикновена вяра в обикновен Бог с обикновени възможности!
Не се чудете на това, което ви пиша! Наскоро очите ми дори видяха в християнска книжарница книга със заглавие “Обикновено християнство”. Не помня кой е авторът, но дори и не ме интересува кой е. Фактът, че вярата в Бога се облича с понятия като “обикновен” говори по-скоро за християнска религия, отколкото за християнска вяра. Само в религията човешкият живот остава обикновен, защото липсва промяната от Духа на Живия Бог. Светът не може да променя човека. Светът просто задържа развитието му до онези граници, които му изнасят. За съжаление духът на света си проправя път и намира място и в евангелски общества. Тогава вярващите от тези общества заявяват:
“Аз съм спасен и новороден! Сега Исус иска от мен да си посещавам църковните събрания, да слушам проповеди, да се моля, да си плащам десятъка и да давам дарения. Повече от това не е необходимо и аз мисля, че се справям добре…”
Така звучи изповедта на обикновен християнин. Нека обаче знаем, че пътят на Христовата Църква е създаден и утвърден не от обикновени, а от чудни Божии служители. В Божиите критерии вярващите в Исус никога не са били обикновени хора. Бог иска поколение на здравина и конфронтация с царството на дявола! Като последно поколение в Църквата пред нас стои задачата да продължим да изграждаме пътя на Господния народ. И този път трябва да бъде белязан от могъщи Божии дела, които издигат Славата на Исус Христос.
Казах “могъщи”, а не обикновени! Достатъчно е, че светът е обикновен, за да бъде обикновена и Църквата. Спомнете си стиха от “Откровението на Йоан”, където за вярващите е записано как побеждават дявола:
“А те го победиха чрез кръвта на Агнето и чрез словото на своето свидетелстване…” (Откровение 12:11) 
На какво ще бъдем свидетели ние? На обикновен бог?!!
Тогава просто няма да победим дявола, защото и той, ако и да не е Бог, разтърсва света със знамения и чудеса, така щото “да заблудят, ако е възможно, и избраните” (Матея 24:24) Божият Син дойде на този свят, за да извърши делата, които никой преди Него не е вършил. Исус дойде, за да ни каже, че освен призива: “Вярвай” е оставил и друг призив: ”Дерзай!” А ние, вдъхновени от втория призив, да извършим чудесата и знаменията, които никой слуга на Сатана не ще може да извърши. Ето затова ни е нужно дръзновение. Как се полага основата на дръзновението?
Първото, което трябва да направим, е да заживеем с мисълта, че:
Богът, в Който вярваме, не е Бог на възможното, а на пречудното!
Небесният Отец копнее да отворим сърцата си за Неговото Слово и изява. Това естествено означава, че в нас трябва да се родят желания, които са вън от възможностите на ума и естествената човешка сила. Тези желания са пробив на вярата, която казва, че в Исус всичко е възможно. Нека разгледаме това с един пример от “Евангелието на Матея”:
“А в четвъртата стража на нощта Той дойде към тях, като вървеше по езерото. И учениците, като Го видяха да ходи по езерото, смутиха се и думаха, че е призрак, и от страх извикаха. А Исус веднага им проговори, казвайки: Дерзайте! Аз съм; не бойте се. И Петър в отговор рече: Господи, ако си Ти, кажи ми да дойда при Тебе по водата. А Той рече: Дойди. И Петър слезе от ладията и ходеше по водата да иде при Исус…” (Матея 14:25-29) 
Ето една от най-нагледните евангелски илюстрации на дръзновение. Призивът дойде от Исус. “Дерзайте!” – каза Той. И Петър реши да дерзае. Той поиска нещо, което бе вън от физическите му възможности, вън от логиката на ума му. Петър можеше дори да не се обади и да изчака Исус да стигне до ладията. Той можеше да си каже съвсем по човешки:
“Я да си трая! Кой съм аз, че ще ходя по водата? Исус ходи, но Той Си е Господ! Кой съм аз, че да дръзвам подобно нещо?!!…”
Днес Църквата има нужда от много Петровци, които да излязат от ладията на религиозния страх и да тръгнат по водите на дързостта. Днес е време, когато Небето кънти от призива “Дерзайте!” – но много християни предпочитат да останат в обикновеното си християнство. Защо се получава така? Къде да търсим врага на дръзновението? Нека да обясня това. В дръзновението има нещо много лично, което не подлежи на колективен консенсус. Когато искаме да бъдем дръзновени ние трябва да изключим всякакво съобразяване с човешки авторитети, защото те ще ни спънат и върнат назад. Единственият, на Когото трябва да съобщим за дръзновеното си желание, е Исус. И когато получим отговора Му: “Ела! Стори го!” трябва да тръгнем, независимо от обстоятелствата и човешките мнения. Бог благоволи в дръзновението по особен начин, в някои случаи дори неподлежащ на духовно обяснение. За да се убедим в това ще разгледаме примера с едно от най-съдбоносните дръзновения, записани в Библията:
“В това време Езекия се разболя до смърт; и пророк Исайя, Амосовия син, дойде при него, та му рече: Така казва Господ: Нареди за дома си, понеже ще умреш и няма да живееш. Тогава Езекия обърна лицето си към стената та се помоли Господу, казвайки: Моля Ти се, Господи, спомни си сега как ходих пред Тебе с вярност и с цяло сърце, и върших това, което е угодно пред Тебе. И Езекия плака горко. Тогава дойде Господното слово към Исайя и рече: Чух молитвата ти, видях сълзите ти; ето Аз ще приложа на живота ти петнадесет години…” (Исайя 38:1-5) 
Представете си какво дръзновение е нужно, за да отблъснем една съдба от Бога и да поискаме друга, по-добра от нея. Този случай поразява ума с много неща. Първо – пред Езекия бе дошъл не кой да е, а пророк Исайя. Второ – не друг, но само Бог бе казал:
“Езекия, ти ще умреш!”
Но царят не се примири с новината. Той дръзна да се помоли на Всевишния за друга съдба. Той се надяваше, че Бог ще размисли, за да го използва още много години на този свят. Това е голямо дръзновение. То е направило голямо впечатление в Божиите очи и затова Бог му е отделил достойно място в Словото Си. А в какво се изразяваше дръзновението на Езекия? Кой бе върхът на това дръзновение? Израилевият цар беше болен и разбираше, че смъртта му е близо, че съдбата му е на път да приключи. Но той заяви едни думи към Бог. Думи, пълни с голяма дързост:
“Ето, излезе за моя мир гдето имах голяма горест; и Ти, от любов към душата ми, си я избавил от рова на тлението, защото Си хвърлил зад гърба ми всичките ми грехове. Защото преизподнята не може да Те хвали; смъртта не може да Те словослови; ония, които слизат в рова, не могат да се надяват на Твоята вярност. Живият, живият, той ще Те хвали, както аз днес; бащата ще извести на чедата си Твоята вярност. Господ е близо да ме спаси; затова ще пеем моите песни със струнни инструменти в дома Господен през всичките дни на живота си…” (Исайя 38:17-20) 
Минавайки през горнилото на скръбта, сърцето на Езекия стигна до върха на дръзновението. Въпреки недвусмисленото слово на Бог, изречено чрез пророк Исайя и показващо, че е настъпил края на Езекия, той не пада в малодушие и отчаяние, но извиква:
”Живият, живият, той ще Те хвали, Господи!”
Подтекстът на този сърдечен изблик е ясен:
“Господи, Ти Си видял, че ще умра. Но аз зная, че за Тебе има нещо по-желателно от моята смърт. Адът не издига хваление към Тебе, но аз ще Те хваля и в този час, защото си Бог на пречудното и невъзможното. Аз добре зная, че не заради мен, но заради Святото Си Име ще извършиш чудото, което очаквам от Теб, за да издигам през остатъка на дните си Твоето Свято и велико Име…”
Ето така дръзновението се превръща в коректор на съдбата, за да извърши онова, което не е по силите на никое друго сърдечно състояние. Ние трябва и можем да възложим всичките си очаквания на Исус. И когато произнасяме Неговото Свято Име да имаме необходимата готовност, че непременно ще се случи чудното и необикновеното. Моля ви, запомнете:
Да се надяваш на Бога за онова, което се постига по човешки, значи да ограничиш Силата Му чрез изкривените си представи и да решиш в сърцето си, че Той е досущ като теб!
Истинската промяна на човешката съдба идва чрез истинска надежда. А надеждата, която струи от страниците на Божието Слово е една:
Да бъдем като Исус Христос!
Апостол Йоан казва:
“Възлюбени, сега сме Божии чеда, и още не е станало явно какво ще бъдем; но знаем, че когато стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както е. И всеки, който има тая надежда на Него, очиства себе си, както Той е чист…” (1 Йоаново 3:2-3) 
Постоянството, твърдостта и дързостта са трите духовни стълпа на надеждата. Тя е тази, която ни дава достъп пред Божия престол. Тя е тази, която ще направи реален и достъпен светът на Божия Дух, областите на Божия сила и Слава. Тя е условието, което ни дава вход към обиталището, което сме направили за Троицата. В “Посланието към Евреите” е казано:
“…да имаме голямо насърчение ние, които сме прибeгнали да се държим за поставената пред нас надежда; която имаме за душата като здрава и непоколебима котва, която прониква в това, което е отвътре завесата; гдето Исус като предтеча влезе за нас…” (Евреи 6:18-20)
Ето такова е призванието на надеждата в Исус Христос!
Това е съдбата, която Бог предлага на всеки, който Му се надява!
Да проникнем с надежда зад завесата на плътта, която скрива от нас толкова велики и пречудни неща!
Нека Исус ви благослови с тези истини и да ви даде сила за тяхното усвояване и постигане! Нека не на думи, а в истина и в действителност надеждата ви в Бога извърши необходимата корекция във вашата съдба!
Нека съдбата ви от Бога да бъде Съдбата на Исус, Който пребъдва в сърцата ви! Амин и Амин!

Leave a Reply