ДУХЪТ НА ФИЛАДЕЛФИЯ – II ГЛАВА_4

4. СМИРЕНИЕТО НА ДАВИД

Към всички духовни качества, които притежаваше Давид, трябва да прибавим и Смирението. Той се беше научил на такова покорство спрямо Божията Воля, щото във всичките си пътища поставяше Господ пред себе си. Давид не винаги можеше да разбере защо Бог реагира по един начин, когато той очаква друг. Но именно в такива ситуации заблестяваше онази скъпоценна сърдечна настройка, наречена Смирение пред Бога.
Преди да разгледам един убедителен пример от Давидовия живот искам да откроя една важна черта от Божия характер. Чрез пророк Исайя Бог заявява за Себе Си:
“Моите помисли не са като вашите помисли. Нито вашите пътища като Моите пътища, казва Господ. Понеже, както небето е по-високо от земята, така и Моите пътища са по-високи от вашите пътища. И Моите помисли от вашите помисли…” (Исайя 55:8-9) 
Човек трябва изцяло да предаде живота си в Божията ръка и да се отрече от собствените помисли и пътища, за да бъде в хармония с Божията Воля. И когато вникне в съвършената изява на Божия характер, че както Небето е по-високо от земята, така и Божиите помисли и пътища са по-високи от човешките – не остава друго решение или друг мъдър избор, освен да пресели ума си и духа си в Небето, така, както Апостол Павел показа назначението на Святия Дух в живота на християните:
“Бог обаче, Който е богат с милост, поради голямата любов, с която ни възлюби, даже, когато бяхме мъртви чрез престъпленията си, съживи ни заедно с Христос (по благодат сте спасени) и, като ни съвъзкреси, тури ни да седим с Него в небесни места, в Христос Исус…” (Ефесяни 2:4-6) 
Когато наблюдаваме живота си от Небето, тоест, през Божия поглед, тогава пред очите ни всичко е ясно и открито. Тогава виждаме нещата, които от земна и човешка позиция остават невидими. Тогава се научаваме да мислим правилно, да ходим уверено по пътя си и да избягваме клопките и ямите на дявола.
В живота на Давид не всичко беше спокойно и леко. Случваше му се дори да съгреши и наскърби Бога. Но позицията, която той изграждаше към Божиите съдби и изобличения, бе такава, че грешките му бяха камък за стъпване, а не за препъване. Той приемаше поука и мъдрост от тях. Той се смиряваше и приемаше нещата от Бога без бунт и съпротива, хула и гняв, но с отворени очи, за да не повтори никога едно и също беззаконие.
Нека сега да се спрем на един точен пример и да проумеем Господното изобличение. След категоричните победи, които цар Давид спечели в битка с враговете на Израил, се роди увереност, че е настъпил мигът да бъде преместен Ковчегът на Божия завет в Давидовия град. Двама синове на някой си човек Авинадав бяха определени да карат колата, в която беше положен Ковчегът. В този миг Бог забеляза нещо, което убягна от погледа на Давид. Докато единият от синовете на Авинадав беше изпълнен с благоговение и вървеше пред Ковчега, за да следи пътя, по който преминаваше Господната Слава, другият сякаш беше станал надзирател на ковчега и вървеше встрани. И докато всички в този момент хвалеха Господ с всякакви музикални инструменти, Оза, тоест, “надзирателят” създаваше впечатление, че цялото множество от хора пренася някаква негова стока. Точно тогава дойде изобличението от Господ. Нека прочетем стиховете, в които е записано всичко това:
“А когато стигнаха до Нахоновото гумно, Оза простря ръката си към Божия ковчег та го хвана; защото воловете го раздрусаха. И Господният гняв пламна против Оза, и Бог го порази там за грешката му; и той умря там при Божия ковчег…” (2 Царе 6:6-7) 
Виждаме как беше поразен един човек, който се различаваше от останалите хора по това, че докато те пееха и прекланяха сърцата си с благоговение пред Божията Слава, той следеше да не се случи нещо с колата и ковчега. Неговият ум беше на земята, далеч от преклонението и хвалението на израилтяните. От една страна Оза бе превзел Господните приоритети да мисли за сигурността на нещо, което не е негово, но Божие притежание. От друга страна той беше смалил Господната Слава в мисловните си представи като нещо обикновено, като ковчег, който трябва да се наблюдава, за да не се повреди и счупи. Бог приемаше поклонението и хвалението на хората, но Оза мърсеше Святото присъствие на Бога с цялото си отношение към ковчега на Завета. Поради тези причини пламна Божият Гняв към неразумния човек. Интересна обаче остава реакцията на Давид. Той за пръв път видя, че Бог не разделя Славата Си с човеци и ревнува за Своето особено силно.
Във “Втора Книга на Царете” е записано, че:
“Давид се наскърби за гдето Господ нанесе поражение на Оза…” (2 Царе 6:8)
Скръбта на Давид не беше бунт и възмущение от Божието наказание. Царят дори увековечи този случай, като нарече мястото “Фарез-Оза”, което ще рече “поражение на Оза”. Скръбта на Давид бе реакция на осъзнаване. Той вече беше разбрал, че човешките мисли не са като Божиите. Така естествено дойде и миг, в който:
“Давид се уплаши от Господа, и рече: Как ще дойде Господният ковчег при мене?” (2 Царе 6:9) 
Този въпрос бе нещо повече от колебание. В сърцето на царя беше пламнало дълбоко Смирение. Той беше почувствал, че като човек не е достоен за Божията Слава. Той беше разбрал колко високи са Божиите пътища и мисли. Може би, ако в сърцето му се беше надигнала гордост или честолюбие, щеше да каже:
“Аз съм царят на Израил! Продължете с пренасянето на ковчега! Искам го в моя град по най-бързия начин! Поражението на някакъв си Оза не ме интересува…”
Но Давид се смири. Смири се дотолкова, че:
“…отказа да премести Господният ковчег при себе си в Давидовия град…” (2 Царе 6:10) 
Тази позиция на Давид имаше дълбок смисъл и подтекст. С нея сякаш той казваше на Всемогъщия:
“Господи, моля Те, изяви ми, ако съм съгрешил! Покажи ми достоен ли съм за Святото Ти Име! Смъртта на Оза, когото порази, ме кара да мисля, че Ти искаш да ме вразумиш и да ми покажеш какво още е нужно на един цар, за да бъде Твой помазаник. Сега аз ще оставя ковчега Ти в дома на Овид-едом и нека Твоите свидетелства оттук нататък да ми покажат мига, в който Ти Си ме видял, че съм достоен да пренеса Славата Ти в моя град…”
Ето така постъпи Давид. Той не отнесе Господния ковчег в града си, но го остави в къщата на Овид-едом. Последвалите благословения над дома на този човек бяха свидетелство, че Бог цени по достойнство Смирението на Давид. Това беше знак, че ковчегът може да бъде преместен. Интересно е това пренасяне. В него виждаме, че Смирението на Давид беше дало чудесни плодове в сърцето му. Ето какво е записано за това:
“Тогава Давид отиде, та пренесе с веселия Божия ковчег от къщата на Овид-едома в Давидовия град…” (2 Царе 6:12) 
Има едно състояние в човешкото сърце, което по убедителен начин показва, че е плод на Смирението. Виждаме, че Давид се смири пред Бога, но това го доведе до огромна радост и веселие, с които пренесе ковчега.
В своята същина Смирението е намирането на изходния път, посочен от Бог! Смирението е освобождение от пречки и проблеми, застанали пред живота ни, които до този момент не сме могли да преодолеем, защото сме ги гледали с наши човешки представи и способности, защото сме търсили наши човешки пътища за освобождение. Дяволът няма да стои безучастен и ще се опита да изкористи Смирението, тоест, ще ни го представи като нещо друго. Най-успешният му фалшификат е да представя Смирението като примирение и по този начин да ни подбужда към бунт и несъгласие с Божията Воля!
Разковничето за разбиране и отделяне на смирение от примирение е ефектът или плодът от едното или другото. Давид се беше смирил пред Бога, но не беше се примирил с обстоятелствата на дявола. Плодът от Смирението на Давид беше неговата радост.
Нека запомним, че Радостта е Верен и истински плод на Смирението. Тя показва, че сърцето тържествува, защото Бог му е дал изходен път с освобождение, мир и светлина.
При дяволския фалшификат е обратното. Примирението е състояние, когато човек е поставен пред някакви непреодолими трудности, от които сърцето му е отпаднало, тоест, приело е волята на дявола, без да може да я отблъсне. В това сърце няма радост, но угнетение и разочарование, мъка и огорчение. Ако сме проводници на подобни състояния, то със сигурност не сме се смирили пред Бога, а сме се примирили със съдба от дявола. Всеки християнин трябва да се научи да се стреми към Смирението и добре да го познава като състояние. Най-верният негов лакмус е радостта.
Тя е признак за Божие Присъствие!
Тя е белег, че отношенията ни с Бога са хармонични!
Тя е свидетелство, че Божието Слово се е вселило дълбоко в нас, за да изпълни очакванията на Всемогъщия Бог, за които Той каза чрез пророк Исайя:
“Така ще бъде словото Ми, което излиза из устата Ми; не ще се върне при Мене празно, но ще извърши волята Ми, и ще благоуспее в онова, за което го изпращам. Защото ще излезете с радост, и ще бъдете изведени с мир…” (Исайя 55:11-12) 
Словото казва “радост” и “мир”!
Не мъка и болка, но велико Божие Присъствие!
Дяволът може с години да измъчва някое сърце. И човекът да страда от съмнения и колебания, като счита, че те са цената на по-доброто, което ще дойде. Но по-добро няма да дойде, докато примирение владее сърцето му. Нека запомним, че примирението може да бъде разбито със Смирение, така, както волята на дявола може да бъде унищожена единствено чрез Волята на Бог!
От всичко, което ни дава Исус, с най-голяма цена е радостта от свободата в Неговото Присъствие. А до тази радост се стига, когато се смирим и оставим Божията Воля да ни въздигне нависоко. Така стори и Давид. Затова, колкото и чудна да бе за наблюдаващите го, радостта му бе жива и естествена, бликнала дълбоко от освободеното му и благословено сърце. Нека видим какви бяха свидетелствата за тази радост:
“…и Давид играеше пред Господа с всичката си сила; и Давид беше препасан с ленен ефод. Така Давид и целият Израилев дом пренесоха Господния ковчег с възклицание и тръбен звук…” (2 Царе 6:14-15)
Смирението на Давид предшества славата му като цар над Израил. Слава, която дяволът се опита да помрачи, но не успя. Този дяволски опит ще бъде последният пример в живота на Давид, върху който искам да разсъждаваме, за да видим как отново заблестява Божият помазаник. За целта е нужно да зададем въпроса каква бе реакцията на Давид, когато жена му Михала, Сауловата дъщеря, се опита да отнеме радостта му. Михала бе жена с царско самочувствие. За нея беше непоносима гледката от прозореца, когато видя Давид да скача и да играе пред Господното Присъствие и множеството хора. Нейната гордост не можеше да понесе това. За нея бе унизително собственият й съпруг да се “излага” така пред хората. Затова, когато Давид се прибра, тя с презрителна ирония му каза:
“Колко славен беше днес Израилевият цар, който се съблече днес пред очите на слугините на служителите си, както се съблича безсрамно един никакъв човек!” [ (2 Царе 6:20)]
Давидовият отговор, който ще прочетем, считам за връх в Смирението на Давид. Връх, останал завинаги в Божието сърце. Ето какво каза Давид:
“Пред Господа, Който предпочете мене пред баща ти и пред целия негов дом, за да ме постави вожд над Господните люде, над Израиля, да! пред Господа играх. И ще се унижа още повече, и ще се смиря пред собствените си очи; а от слугините, за които ти говори, от тях ще бъда почитан…” (2 Царе 6:21-22) 
Давид за кой ли път отключваше Божието Сърце!
Неговото Смирение отвори път на Божията извисяваща Мощ и затвори всяка възможност на дявола да всели в сърцето му гордост и високоумие!
Давид извършваше онова, а което столетия по-късно Исус щеше да учи последователите Си, на които казваше:
“Вие знаете, че управителите на народите господаруват над тях, и големците им властват над тях. Но между вас не ще бъде така; но който иска да стане големец между вас, ще ви бъде служител; и който иска да бъде пръв между вас, ще ви бъде слуга…” (Матея 20:25-27)
Давид беше служител на народа си. Той показа и на най-скромните и презряните що значи радост в Господа и прослава на Неговото Име. Ние трябва да приемем Смирението в дълбоката му духовна пълнота. Божията Воля и поглед са нещо различно от човешките такива. Сам Исус, Който бе Човешкият Син, казваше:
“Отче, не Моята, но Твоята Воля да бъде!”
Колко повече ние трябва да живеем тези думи! Смирението е начинът да го сторим! Смирението е велика връзка с Бога, която може да се обясни така:
Да бъдеш смирен – това значи да бъдеш съгласен с Божията Воля на всяко време и място! Да отстояваш мира в сърцето си дори тогава, когато обстоятелствата вещаят лоши последици и неприятности! Да се стремиш към Божиите помисли с цялото си сърце и с всичкия си ум! Стремейки се към гореказаното, ние ще превърнем в дух и живот истинските думи на Апостол Петър, които са достоен завършек на тази тема:
“Облечете смирението; защото Бог се противи на горделивите, а на смирените дава благодат. И тъй, смирете се под мощната ръка на Бога, за да ви възвиси своевременно…” (1 Петрово 5:5-6) 
Смирението е четвъртото от духовните качества на Давид, което ни прави забележими в Божието Сърце.

Leave a Reply