ДУХЪТ НА ФИЛАДЕЛФИЯ – II ГЛАВА_1

1. РЕВНОСТТА НА ДАВИД

Първата велика и забележителна проява на Давид беше най-добра илюстрация на Ревност за Бога и Неговото дело. Една тежка духовна депресия беше паднала върху израилтяните. Между тях не се намираше човек, който да защити Името на Всемогъщия. Един юначен филистимец демонстрираше пред Божиите хора своята наглост и непобедимост. Видът му респектираше дотолкова, че:
“…всичките израилеви мъже, като видяха тоя мъж, побягнаха от него и много се уплашиха…” (1 Царе 17:24) 
Нека се опитаме да вникнем в този позорен факт от историята на Израил. Нека си представим, че сме там – сред уплашените хора, които коментират не Силата на Всемогъщия Бог, а ръста и предизвикателството на Голиат.
Кой в този момент се замисляше, че това е огромен укор върху народа на Израил?
Никой, освен един – Давид. Думите му, отправени към военните мъже в стана на Израилевата войска, показват, че само той имаше мъдро и вярно отношение към филистимското предизвикателство. Давид попита:
“Какво ще се направи на онзи, който порази тоя филистимец и отмахне укора от Израиля?” (1 Царе 17:26) 
Докато военните мъже виждаха в Голиат заплахата, Давид виждаше укора. Причината за разликите в гледните точки бе позицията, от която всеки виждаше проблема. Човешката позиция доведе до естествен страх и ужас от вида на Голиат, който паникьоса Израилевите мъже, призвани да бъдат защитници на народа си. Позицията на Давид бе мъдра. Той гледаше по особен начин на филистимската заплаха. Той я счете за укор от Бога. Той чуваше в сърцето си Божии думи, за които другите бяха глухи.
“Докъде стигна Израилю? На какво се превърна? Забрави ли великите дела на Господ твоя Бог, Който воюваше за теб и поваляше племената, застанали пред пътя ти? Докъде стигна, Израилю? Дотам ли, че да трепериш целият, като лист, развяван от вятъра? Дотам ли, че да се уплашиш от ръста и надменните думи на един необрязан филистимец?” – такива най-вероятно бяха Божиите думи в сърцето на Давид. И само той ги чу. Тогава в сърцето на младия човек пламна особена сила. Давид усети в себе си огън, какъвто не бе го изгарял. Той се запали от Ревност за Бога.
Тук ще изявя и първото предназначение на Ревността:
Ревността за Бог се появява там, където попада укор върху Божиите хора!
Голиат не беше заплаха, но изпитание на Израил. Бог наблюдаваше хилядите военни мъже и искаше да види кой от тях милее за Неговото Име. Но тези хора не само, че не милееха. Нещо повече – бяха се превърнали в личности от особена категория. Думите на Елиав, най-големият брат на Давид, бяха своеобразна позиция на всички от Израилевата войска. Ето как реагира той на Давидовите въпроси:
“Защо си слязъл тук? и кому си оставил онези малко овце в пустинята? Аз зная гордостта ти и лукавщината на сърцето ти; ти си слязъл, за да видиш битката. И Давид каза: Що съм сторил сега? няма ли причина? И обърна се от него към другите и говори по същия начин; и людете пак му отговориха според първите думи…” (1 Царе 17:28-30)
Подтекстът на тази злоба е ясен:
“Ти пък защо си дошъл? Да си търсиш белята ли? Не ти ли е ясно, че не си дорасъл да гледаш, а камо ли да се биеш с Голиат? Отивай при овцете, момче! Не се навирай в шамарите!”
Тези хора се бяха превърнали в зрители. Те искаха да видят как ще се случи нещо, но някак без да си помръднат пръста. Големият ефект за тях идеше от възможността да наблюдават зрелището, което предстоеше.
От това можем да направим следния извод:
Страхът от обстоятелства превръща в зрители всички, които бъдат победени от него! Страхът е свидетел за бягство от отговорност! Страхът възпитава в отстъпление и свидетелства за липсата на Ревност!
Когато Давид се изправя пред царя на Израил, той казва думи, в които разбираме най-точно какво се беше случило с Израилевата войска:
“И Давид каза на Саул: Да не отпада сърцето на никого поради този. Слугата ти ще иде и ще се бие с този филистимец…” (1 Царе 17:32)
Нека пренеса този стих върху размишления за процесите в Църквата. Атаките на дявола винаги имат един прицел – християнското сърце. Целта на Божият противник е да накара максимален брой хора да отпаднат от вярата, да се уплашат от обстоятелствата, да отстъпят от позициите си. Пред нас винаги стои един “Голиат”, който хвърля предизвикателства, като показва страшния си ръст и напомпаните си мускули. Тогава част от хората се превръщат в зрители, а Святият Дух копнее да запали поне едно сърце с ревност, за да махне укора от Църквата. Святият Дух търси онези, които не се примиряват с обстоятелства и проблеми, провокации и гонения. Ревността за Бога е първият белег на Давидовия ключ. Тя възниква само тогава, когато християнинът има правилна преценка на обстоятелствата, в които е поставен, тоест, когато наблюдаваме живота си през Божия поглед, за да сме готови във всеки миг не според човешката си слабост, а според Божията Сила!
Давид наблюдаваше ситуацията през Божия поглед. Той не потърси колективен консенсус, за да се реши на битка с Голиат. Той повярва, че Бог е избрал него, за да премахне срама, които Израил претърпяваше.
Някои могат да считат, че опасността е концентрирана в противника.
“Ето го злото!” – ще кажат те.
“Ето го проблемът!” – ще извикат други.
“Ето го врагът на Църквата!” – ще добавят трети.
Но нека да разсъдим. Голиат не беше проблемът на Израил. Голиат беше факторът, допуснат от Бога, за да стане явен истинският проблем и жестокият враг, а именно, липсата на ревност за Божиите дела. Липсата на решителност. Липсата на любов към Бога. Дяволът никога няма да припари до църква, в която вярващите са ревностни. Да го стори значи да подпише смъртната си присъда. Нечестивият ще атакува там, където са създадени условия за неговата победа, тоест:
Там, където има тежък климат, депресия и апатия!
Оттук ясно изпъкват стратегията и тактиката на Сатана – стратегия да подкопава силата на християните чрез апатия и безотговорност, лъжлив комфорт или депресия. Тактика – да разбива служения, които не могат да му противостоят, понеже са изгубили ревността си за Бога!
Случва се в живота си да забележим синдрома “Голиат”. Надвиснал над сърцата ни той ще хвърля нагли провокации и заплахи за живота ни. Точно това е мигът да се замислим.
В какво сбъркахме, че се появи Голиат?
Къде изгубихме Ревността си за Бога?
Коя е причината, за да отпаднат сърцата ни?
И когато, притиснати от неумолимите въпроси, се вдъхновим от живота на Давид, ще извикаме в съществуване мощна промяна. Нека запомним:
Ако ликвидираме в живота си липсата на Ревност, ще ликвидираме и синдрома “Голиат”!
Ревността е първото духовно качество, което ни прави забележими в Божието Сърце. Там, където има Ревност за Господа, провокации на Голиат не съществуват.

Leave a Reply