ПЪТЯТ ДО ЛОНОТО НА АВРААМ – НАЧАЛО

За да изгубиш завинаги Рая –
дяволът прави живота ти рай!
За да не идеш никога в ада –
Бог прави живота ти ад!

КЪМ СЪРЦЕТО ТИ

Скъпи ми братко! Верни ми приятелю!
Без да ме вълнува мнението на човеците, без страх от доктриналното мислене на тесногръди теолози и без никакъв религиозен предразсъдък, аз ще започна тази книга със слово, което не е написано от мен, но е родено и слиза от Отца на светлините. Защото прицелът на това слово ще заведе всички ни именно в притчата на Исус за бедния Лазар и богаташа. И въпреки, че мнозина религиозни умове ще настръхнат само от мисълта, че се позовавам на подобен автор, аз благодаря на Отец, че е използвал сърцето му. Защото този автор е живял във време, когато злото е тържествувало над сърцата на мнозина. И самият той е бил като един беден Лазар, видял колко голямо е разрушението, идещо от духа на светското богатство. Кой е този автор, чието слово сега ще цитирам? Кой е този човек, покосен от смъртта още в младостта си? Кой е този, който без да слага на челото си етикет, че е вярващ, пак е оставил на всички ни много повече духовни послания от днешните църковни кариеристи?
Истината е, че това е Христо Смирненски!
Да, братко мой! Именно българският поет Смирненски, до чието творчество се домогваха всякакви идеологии и режими. Сега се моля на моя Господ и Бог да разбереш, че нямам за цел да прославям човеци, нито да отмествам прицела от Исус, но само и единствено да заведа верните на Бога до онези извори, в които Той е действал мощно според Волята Си, Силата Си и извечните Си намерения. Виж тогава една отдавна забравена приказка, написана от Смирненски. Защото в нея се оглеждат днешните политици, днешните църковни пастири и проповедници и всички онези, чиито сърца са влюбени в княза на света.

ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА
(от Христо Смирненски)

– Кой си ти? – попита го Дяволът…
– Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата – висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.
– Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие…
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
– Вие мразите ония горе? – попита Дяволът и лукаво се приведе към момъка.
– О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!
Дяволът се усмихна:
– Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.
– Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя… Аз съм беден, дрипав юноша… Но аз съм готов да сложа главата си.
Дяволът пак се усмихна:
– О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!
– Слуха си? С удоволствие… Нека никога нищо не чуя, нека…
– Ти пак ще чуваш! – успокои го Дяволът и му стори път. – Мини!
Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:
– Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!
Момъкът спря и се вслуша:
– Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?…
И той пак се затече. Дяволът пак го спря:
– За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!
Момъкът отчаяно махна ръка.
– Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!
Дяволът:
– Ти пак ще виждаш… Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!
Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:
– Виж голите им кървави меса.
– Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!
През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!
 Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци…
– Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп:
Дай ми сърцето и паметта си.
Момъкът махна ръка:
– Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
– Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си – тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.
Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:
– Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко…
– Напротив – най-щастливият!… Но? Съгласен ли си:
Само сърцето и паметта си.
Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
– Да бъде! Вземи ги!
…И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
– Кой си ти? – дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
– Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!”
Когато Господ Исус ми заповяда отново да си прочета и припомня приказката за стълбата, в първия миг бях готов да се усъмня, че ми говори Той и че това е Господният Глас в сърцето ми. Но след прочита на самото послание сърцето ми беше разбито.
Защото можех ли да кажа на Истината, че не е Истина? Можех ли да кажа на Светлината, че не е Светлина? Можех ли да отрека, че ако преди сто години тази приказка е била актуална, то днес тя брутално боде очите? Защото в миг, когато земята е препълнена с бедняци, покрити от дрипите си, мнозина решават да тръгнат нагоре – по бялата мраморна стълба. Заредени със справедливите си пориви те се качват от стъпало на стъпало. И с всяко следващо губят по-малко от себе си. Докато накрая стъпят горе… Готови да се провъзгласят за принцове по рождение, неразбрали, че вече са били родени от принца на мрака. Готови да намерят целият си живот, съдба и битие в притчата за бедния Лазар и богаташа. Защото, докато си долу, сред дрипавите и немотните, ти имаш амбициите да отмъстиш на онези горе. Да идеш при тях и да ги изобличиш за ледените им сърца. И като им посочиш бедния Лазар, стоящ пред прага на портите им, да ги оплачеш за всичкото им нечестие.
Но възможно ли е да се върнеш назад по стълбата? Възможно ли е сърцето ти и паметта ти да останат при Лазар долу, когато очите ти и ушите ти са отишли след проповядвания земен просперитет? Възможно ли е да излъжеш онзи страж на портата, който е лукавият, след като без откуп той не пуска никого горе? Спомни си, че той предложи същият откуп на Исус в пустинята. Не Му ли показа тогава всичките богатства на света? Не поиска ли да отнеме очите и ушите, и най-вече – Сърцето на Исус? Защото очите на Исус видяха богатствата на света, а ушите Му слушаха именно съблазнителната оферта…
Разбираш ли, че тази приказка за стълбата от Христо Смирненски, е била приказка от Христос, пълна с Неговата Смирна? Защото Господ говори неведнъж и дваж. Но очите и сърцата ни, заети да гледат принцовете горе, никак не забелязаха, че Бог обича да се изявява сред дрипавите. Сред онези, които имат очи, за да забележат братчетата на Гаврош и босоногите деца. Аз не се срамувам, че за десет години неуморно подвизаване за Исус останах беден относно светското. И твърде често дори разпространението на нова книга от “Мория” е свързано с чудо от Господ. Но сега, когато по Собствената Си Воля Господ обърна очите на сърцето ми към Своята притча за бедния Лазар и богаташа, вече разбирам, че Исус ме е довел до същината на Своето учение и Небесно благовестие. Затова нека сега премина към самите видения, с които Господ освети и благослови сърцето ми.
Амин и Амин!

Вашият коментар