КЪМ СЪРЦЕТО ТИ

Скъпи ми братко! Верни ми приятелю!
Паднал на коленете си пред моя Господ Исус Христос аз сега се моля пророческото послание на тази книга да не се върне празно пред Бога. Паднал на колене пред моя Спасител аз изисквам в Неговото Име онази Благодат и Сила от Святия Дух, с която сърцата на човеците непременно да бъдат отворени, когато им говори Божият Глас. Защото има нещо, което мнозина в Църквата са изгубили, а не знаят как да намерят. Има нещо, за което трябва да се плати цена, за да бъде получено. И това е духовното издигане. Това е съживлението на цялото Христово Тяло. Това е Духът на Победата и на Триумфа.
През многото години, в които общувах с Господ Исус, аз многократно забелязвах как вярата се превръща в трамплин за лична кариера и издигане. И онези, които успяваха да отскочат нагоре, за момент заблестяваха твърде силно на духовния небосклон, сякаш, за да накарат всички, които гледат, да пожелаят същото изстрелване и кариера. А това стана естествен мотив и желание за повечето християни. И те с трепет и вълнение започнаха да изкупуват от сергиите всички книги, в които някой им показваше силата на религиозните космодруми. Те непременно искаха да са част от ракетните служения, които кръстосват по целия свят. Така се появи и горивото на тези служения. А то бе същото, каквото използват и в света – образование, титулуване… и безброй компромиси с всичко чисто и Свято. Това погнуси сърцето ми. Това ме накара да се отрека от този човешки модел на издигане и да смиря сърцето си, за да може Господ Исус да ми разкрие Съвършената Воля на Отца, свързана с духовното издигане.
Скоро щях да разбера, че съществуват две сцени, на които става явно всяко издигане. Първата сцена бе светът. На тази сцена християнинът би забелязал само онези, които живеят в света и харесват света. Това бе по-предпочитаната сцена за църквите на последното време. На нея овациите и ръкоплясканията бяха като постоянно действащи тайфуни, които помитат всяко благочестие и духовна чистота. Това бе сцена, на която режисьор и постановчик бе самият дявол и Сатана. И колкото по-успешно издигнатите на сцената лъжеха зрителите, че са пратеници на Бога, толкова по-лъскава и притегателна ставаше тяхната кампания. Те се биеха в гърдите и викаха:
“Ние сме издигнатите! Ние сме помазаните!
Ние сме примерът! Ние сме прицелът!”
А след това тези издигнати си създаваха постоянно шоу, с което да обикалят от град на град по широкия свят, за да стават банковите им сметки все по-тлъсти и влиянието им – все по-голямо. Те бяха заложили на онова, което се цени високо между човеците и за времето си и мястото си бяха наистина хит. И ако езичниците се затрогваха и полудяваха от появата на идолите си – били те рок-звезди или топ-манекени, то онези последни църкви, предпочели сцената на света, полудяваха от тщеславния маскарад, който им демонстрираха издигнатите от дявола.
Аз нямаше какво повече да видя на тази сцена. Тя бе ясна за очите ми. И затова с молитва пред моя Господ Исус потърсих другата сцена, която бе Святият Олтар пред Божието Светилище. За разлика от първата сцена, в която можеха да те забележат всички, на тази сцена християнинът можеше да бъде забелязан само от Отец, Сина и Святия Дух, както и от онзи облак от свидетели, стоящи всред златните улици на Небесния Ерусалим. На тази сцена името на християнина нямаше да гърми по радиостанции и телевизионни шоута. На тази сцена имаше едни очи, по-прекрасни от очите на земните човеци. Те гледаха, изпитваха и пронизваха сърцето на оня, който би бил застанал на такава сцена. Тези очи бяха толкова Святи и чисти, и погледът им – толкова непосилен за издържане, щото за духовния човек именно те бяха тясната порта и стеснения път. Тези очи бяха толкова ревниви в погледа Си, че не допускаха лесно никого на тази сцена. И аз разбрах, че докато съм жив и има дъх в устните ми, винаги ще се стремя към Святия Олтар на Отца и към непостижимото за сърцето ми наблюдение от Неговите очи. Разбрах, че за издигането към този Свят Олтар няма да ти бъдат нужни нито човешка почит и одобрение, нито лъскави конференции, нито гланцирана диплома. Защото той е така скрит и ревниво пазен от Отца, че никой от неискрените и нечестивите да не намери пътя към него. А в ревността, с която аз тръгнах, за да намеря този Свят Олтар и прицелът на Божиите очи, се роди и тази книга. Затова днес аз я подарявам на сърцето ти и вярвам, че очите ти непременно ще зърнат открехнатата врата към Божието Светилище. Дали ще я отвориш и ще пристъпиш с нозете си зад нея – това е въпрос, на който може да отговори само вярата в твоето сърце. Защото издигането на плътта непременно е умиране за духа, а издигането на духа – умиране за плътта. В смъртта на едното или на другото човек намира сцената на живота си.
Аз казвам “Амин” само за сцената пред Божия Свят Олтар!