ПРИТЧА ЗА ПОГУБЕНОТО ЦАРСТВО!

В едно старо царство настъпил страшен глад. Той не се появил изведнъж, но имало притеснителни знамения, на които жителите на царството не обърнали никакво внимание. Първо започнали да пресъхват реките, които накрая се превърнали във вонящи на гнило блата. След реките пресъхнали и кладенците, които давали на стопаните нужната вода, за да напояват нивите си. Никакви дъждоносни облаци не плували по небето, та да заредят земята с живителна влага, но човеците си вярвали, че засушливото време ще свърши и отново Бог ще им даде дъждове и родовити времена. Те посегнали на запасите в мазетата и избите си, за да оцелеят всред настъпващия глад. Притеснил се царят на това царство от неизбежните гладни бунтове и затова събрал всичките си мъдреци, за да потърси съвет какво да стори, за да спре унищожителната суша. Съвещанието не донесло никаква полза на владетеля, защото беловласите глави нямали никаква полезна идея или мъдро напътствие. Разгневил се царят и вече бил готов да ги лиши от привилегиите и титлите им, когато един от тях му казал:
„Спри се, владетелю! Не бързай да се гневиш! Има един мъдрец, който преди много години твоят баща хвърли в тъмницата! Точно той го предупреди, че ще дойде тази страшна суша, но баща ти беше твърде горд, за да го послуша! Може би, ако заповядаш да му свалят оковите и да го доведат пред трона ти, ще получиш отговорите, които ние нямаме!“
Без никакво бавене владетелят пратил няколко от стражите си, за да му доведат затворения мъдрец. И когато престарелия мъченик застанал пред него, едва държейки се на краката си, царят му задал въпроси:
„Как да спра унищожителната суша, за която ти предрече при царуването на баща ми? Дадеш ли ми мъдър отговор, ще те направя да бъдеш пръв съветник в царството ми, и ще те обсипя със слава и почести, каквито дори не си сънувал!“
„Не искам нито славата, нито почестите ти, царю!“ – отговорил мъдрецът и продължил:
„Едната свобода напълно ми стига!“
„Дай ми тогава мъдрия отговор, за да се справя със сушата, и бъди щастлив да доживееш старините си като свободен човек!“
Погладил старецът бялата си брада, а после проговорил на владетеля, като му казал:
„Небесния Господар, на Когото служа, е Бог на Мъдростта и Разума! Той обича Чистотата и Равновесието и затова държи верни везни в Десницата Си! В едната Везна стои Водата, с която Той напоява земята Си и семената Си, а в другата Везна стоят семената и буците пръст, които очакват Водата Му! И двете везни са в Равновесие, защото колкото е чиста Водата в едната Везна, толкова са чисти пръстта и семената в другата Везна! Ако се замърсят семената и пръстта – ще изчезне Водата! Ако се замърси Водата – ще изчезнат семената и пръстта! Затова е Добро всичко да е чисто!“
„Да разбирам ли тогава, че в царството ми не са останали чисти семена и чиста пръст, а така се е изгубило и равновесието на Везните?“ – попитал ядосан царят. А мъдрецът му отговорил, казвайки:
„Нещо още по-лошо, царю! Защото по времето, когато предупредих баща ти, беше започнала развалата на пръстта и семената, а Водата още не беше спряла, и реките бяха пълни, и кладенците преливаха! Но много години минаха оттогава, тъй че сега в царството ти са еднакво лоши както семената и пръстта, така и вече блатясалата и мътна вода, която Небесният Господар не разпознава като Своя! Затова царството ти има неизбежната участ да рухне поради липса на Равновесие!“
Пребледнял владетелят от последните думи на мъдреца, но все пак събрал дъх в устните си да попита:
„Няма ли как да възвърна Благоволението и Милостта на Небесния Господар? Та аз сега говоря с пратеника Му, когото моят безумен баща е оковал в тъмницата! Ако толкова страшно са разклатени Везните – не си ли именно ти умилостивението, с което да се върне Равновесието? Няма ли точно сега да хвърля в тъмницата безполезните си съветници, които са знаели, че ти лежиш там окован заради Истината, а те са спечелили почит и слава с лъжите си!“
„Не въздавай на едно зло с друго зло, царю! Пусни мъдреците си да вървят по пътищата си, а ти просто ме пусни да отида до пещерата си, където в годините на младостта си съм съхранил най-чистите семена и най-благодатната почва! Достатъчно е Небесният Господар да види отново чиста едната Си Везна, за да я уравновеси с другата! Но ме проводи с най-достойния от хората си, защото върна ли се в пещерата си, няма да изляза от нея, освен с изтление и предал Богу дух!“
От думите на стария мъдрец очите на царя светнали. И той, като погледнал встрани от престола си, казал на красивата си дъщеря:
„Не си ли ти, която всеки ден радваш сърцето на баща си, като му танцуваш изкусно в двореца с нозете си? Кои други нозе да издържат пътя до пещерата на този мъдрец, освен твоите? Тръгвай с него и скоро да донесеш в царството ми чистата пръст и чистите семена!“
Така царската дъщеря тръгнала с мъдреца, а той я отвел до пещерата си. И като й дал една торбичка семена и един огромен чувал с благодатен чернозем, тръгнал да я изпраща. Но тогава царската дъщеря с безпокойство го запитала:
„Защо семената са толкова малко, а почвата толкова много? Не трябваше ли и почвата да се събира в една малка торбичка!“
На въпроса й мъдрецът отговорил:
„Когато едно малко семе се посее в почвата си, то пониква и се ражда клас, който има десетки семена като него! Няма как да ти дам малко почва за семената, защото Небесният Господар промисля достатъчно почва за всяко от семенцата Си! Бъди ревностна да извървиш обратния път до царството си, и като изсипеш почвата на купчина в двореца, посей в нея семената, за да извикаш отново времето на Равновесието!“
Вдигнала дъщерята с неохота тежкия чувал с пръст, а торбичката със семена привързала към ширита на роклята си. Така тя се сбогувала с мъдреца и напуснала пещерата му. И ето, че Небесният Създател съзрял отгоре почвата Си и решил да я овлажни, преди още царската дъщеря да се е върнала в двореца си. Той заповядал на един облак да извали дъжда си върху чувала, тъй щото пръстта в него подгизнала, а товарът станал твърде тежък за носене. Колкото и здрави крака да имала дъщерята, тренирани да танцуват на баща й в двореца, те не можели повече да удържат товара с благодатната пръст. Това довело девойката до гняв и тя с ярост хвърлила чувала с пръстта встрани от пътя си, като изкрещяла:
„Няма повече да те нося, безполезна пръст! Семената са ми напълно достатъчни! Ти с нищо не си по-добра от пръстта в нашите ниви, които с години са ни изхранвали с богата реколта!“
Така, само с торбичката семена, царската дъщеря пристигнала в двореца и се явила пред царя. А като я видял, той я попитал:
„Виждам, че донесе семената, но пръстта къде е? Не ти ли даде мъдрецът и пръст за тия благословени семена?“
„Не, татко! Мъдрецът не искаше да се лиши от пръстта си, но ми каза, че семената са Святи и те сами ще направят благодатна всяка почва, в която да бихме ги посяли!“
„Истина ли ми казваш, дъще? Тези ли бяха изричните думи на стария мъдрец?“
„Истина, татко! Самата истина ти казвам!“ – излъгала дъщерята и продължила:
„Мъдрецът дори ми каза, че аз самата съм вече посочена от Небесния Господар да бъда приносител на семената Му! И че всичките човеци на нашето царство трябва да слушат думата ми, ако не искат да умрат от глад! Който не ме слуша – проклет и отречен ще бъде от Небето довека!“
Изумил се царят от думите на дъщеря си. И като свалил златната корона от главата си, сложил я в нозете на дъщеря си. Тези нозе, които толкова пъти го радвали с танцуване в двореца му. А след това й казал:
„Ти бъди от днес нататък еднолична царица в царството ми! Иначе защо ми е царство, предадено на суша и запустение! Ти посей семената в нашата земя! И нека народът ми те тачи като спасителка и върховна жрица!“
Усмихнала се лукаво царската дъщеря, вдигнала короната и я сложила на главата си, а след това излязла, за да посее семената в царския двор пред погледите на всички царедворци, богаташи и знатни особи. И ето, че точно тогава властелинът на подземното царство се провикнал от покоите си, като казвал на къртиците си:
„Скоро да прокопаете тунели под двора на горното царство! И като видите семената, които нашата върховна жрица ще посее, хубаво ги напоете с отровата ми! А щом прокарат кълн, вържете към корена им по една ехидна, та когато дойде време да се роди плод – зрънцата му да са отровни като слюнката на устните ми!“
Сред одобрителни възгласи и ръкопляскане, царската дъщеря посяла семената в царския двор, а тогава от чешмите на двореца отново потекла вода – не от Небесния Господар – а от изворите на всичкото нечестие, които бълбукали в неизмеримо дълбокия мрак. И никой в онова царство никога повече не си спомнил за стария мъдрец, нито за Небесния Господар и Святото Му Равновесие. Защото всички си имали върховна жрица и велика пророчица, извършила най-смъртоносното лукавство:
Да сее Небесни семена в отровена от мрака пръст!
Защото с това нечестие семената изгубили благоволението на Небесния Господар, и в същината си станали още по-зли от онези, които докарали сушата над злощастното царство. Защото след сушата там дошъл разрушителен потоп от безмилостна река, която отнесла сетнините на всичките човеци в дълбините на огнения пъкъл!
А колкото до стария мъдрец, напуснал царството и заселил се в пещерата си на високата планина – това вече е друга история, предмет на друга притча! Амин и Амин!

Стефан Главчев

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s