1. ПРИТЧАТА ОТ ИСУС

Скъпи братко! В деня и часа, когато Господ подбуди духа ми за написването на тази книга, аз имах необикновено тежко изживяване в мислите. Толкова тежко, щото имах чувството, че изживявам собствената си Гетсимания и пия собствената си горчива чаша. Гледах географската карта, сложена на стената в дома ми, върху която отбелязвах градовете и селата, където сме изпращали книги на служение “Мория”. Гледайки картата, гледах и дълги списъци със стотици имена и адреси. И почти всички имена и адреси бяха станали просто фиктивни, тоест, отбелязани като информация, но не и като белег върху сърцето ми. Гледката ми тежеше. Тя беше една печална равносметка на петгодишен неуморен труд в благовестието. Време, през което десетки хиляди книги на служението ни бяха изпращани даром по всички кътчета на България, а и в чужди страни. Повечето от имената и адресите ми бяха непознати. Сякаш, че ги четях за първи път. Никога преди това не бях го правил, но явно, че бях подбуден към подобно действие. Напрягах всичките си мисли и се опитвах да си спомня кой, кога и как се е обаждал в дома ми, за да поиска от книгите на нашето служение. Така и не успях. Утеха ми даваха само двадесетина човека, които познавах в сърцето си. Останалото беше статистика. Нещо повече – еднократна статистика, еднократен акт на интерес, погубен по-после от вятъра, омразата и яростната кампания на Вавилон против името ми и живота ми. Затова в един миг извиках към Господ:
“Защо, Господи?”
Усетих в гласа си болка, която никога преди това не беше ставала толкова реална и жестока. Тогава до мен се появи Господ. Той протегна ръка и докосна главата ми, при което болката изчезна. А след това ми каза:
“Много просто, Стефане! Защото никой не иска да се възпротиви на духа на неблагодарността. Този дух е изпратен от Сатана, за да погубва чувствителен процент от всяко сеене, дошло от Бога и чрез Бога. Така и при теб се случи да бъдеш прицел на сатанинската ярост, понеже си един от Божиите пророци. И след десетки хиляди посяти семена сърцето ти да се утешава само с един нищожен остатък…”
“Значи ли това, Господи, че съм постъпил неразумно, когато съм сял?”
“Не, момчето Ми! Защото всичкото слово, което ти се даде от Небето, ще извърши всичката съдба, заради която е вдъхновено. Един нож си остава нож, дори тогава, когато си отрязал тънка филийка от хляба, а си изхвърлил останалата част. С това излишен става не ножът, но огромната част от хляба, която е отрязана. Така и словото на пророческото служение, с което си натоварен, не става излишно, но стават излишни онези, които похулиха Бога и не се покаяха за злите си дела. И в двата случая ножът е извършил онова, заради което е бил изпратен. Понеже който те приема, приема не теб, но Мене и Моите думи, които ти заповядах да напишеш. И който те отхвърля, отхвърля не теб, но Мене и Моите думи. Болката ти идва от друго, а именно – от ревността, която пламти в сърцето ти. Понеже ревността никога не улучва точната мярка на реалността. Тя желае всички да се покаят, но малцина ще бъдат покаяните. Тя желае всички да презрат света и възлюбят Бога, но малцина ще го сторят. Тя желае всички да участват на сватбата. Ревността е огън, който не казва “Стига”, но желае да изгори всичко, до което се докосне, но не всичко се гори от огъня. Затова дойде онзи миг, в който на ревността ти трябва да прибавя и благоразумие, за да виждаш истинското състояние на нещата, а не да налагаш мечтите на сърцето си. Защото колкото и да са красиви и прекрасни, те не отговарят на реалността. А тя, реалността, е такава, щото всички вие живеете във времето на най-жестокото охладняване. Време, когато предателството, коварството и лицемерието са като тройно сплетено въже, което задушава всяко сърце, в което не живея Аз. А можеш да бъдеш сигурен, че онзи, който най-много охладнява сърцата, е духът на неблагодарността. И без екипирането с Моето Слово и Моята Любов всички са обречени да паднат поразени от стрелите на този дух. Затова слушай притчата, която ще ти дам и я запиши на книга, за да се покаят всички, които не Ме познават, а изговарят Името Ми…”
След думите Си Господ започна Своята притча, като казваше:
“Живеели някога мъж и жена. Те се обичали и създали свое семейство. Дете, обаче, нямали. И така минавали дните им, докато накрая един ден жената паднала по лицето си на молитва пред Господа и казала:
“Смили се, Господи! Дай ни чедо! Благослови утробата ми и нека плодът в нея да Ти бъде угоден…”
Господ чул молитвите на жената и отключил утробата й, така щото тя вече била непразна и споделила това с мъжа си. А мъжът, като видял, че Господ вече бил отворил утробата на жена му, шумно се развеселил и започнал да събира мнозина човеци в къщата си, така щото скоро всичките му съседи разбрали за Милостта Божия върху живота му. Постепенно и жената се увлякла по шумните веселби на мъжа си, които били придружавани с пиене на вино и пеене на песни. Така двамата всеки ден се веселели и кроели планове за бъдещото си дете. Един ден, докато всички се веселели на поредното веселие, жената забелязала как друг мъж от веселата компания я гледал и пожелавал с нескрита похот. И понеже виното отдавна било опило мъжа й и той бил заспал, а тя нямала задръжки, за да устои на пожелаването, станало това, че макар и непразна, тя се отдала на чуждия мъж. Така и семето на чуждия влязло в утробата й. Тогава това семе също заченало в утробата на жената и плодът му нараствал много по-бързо от първия плод. Докато дошъл миг, когато плодът от семето на чуждия притиснал благословения от Бога плод и го погълнал. Жената, обаче, не разбрала за станалото. Нито тя, нито мъжът й. Те все така шумно се веселели и чакали мига на раждането. И ето, че времето за раждане се изпълнило, и за ужас на мъжа си жената родила змиевидно чедо, което се вкопчило в утробата й и уморило майка си, така щото майка му умряла от загуба на кръв. А бащата, понеже не издържал на видяното, взел един нож и пробол сърцето си. И трагедията на тези хора станала известна по цялата онази земя, така щото никой повече не дръзнал да се моли и очаква Бога по начина, по който го сторили мъжа и жената…”
А сега помисли! Защо благословението на хората в тази притча се превърнало в проклятие? Защо жената родила не благословения от Бога плод, но рожба от блудство със самия дявол?”
“Господи, видно е от притчата Ти, че мъжът се е опил с вино и е заспал, а жената не е устояла на пожелаването от чуждия, по причина на същото опиване…”
Отговорът ми не удовлетвори Господ. И Той отново ме попита:
“А защо мъжът се опил с вино на шумните си веселби, и жена му го последвала в беззаконието му? Коя била причината за тези веселби?”
“Исусе, та нали мъжът и жената се веселели поради повода, че Господ бил направил да се зачене плода и така те скоро да станат родители…”
“А защо и дяволът успя да зачене в утробата на жената, при все, че плодът е благословен от Бога?”
Отговорът сам дойде на устните ми. Чух се да казвам:
“Господи мой, мъжът и жената приеха благословението, но не приеха Благословителя. Те не Му благодариха за Неговия дар, а решиха в сърцата си, че всичко е наред и по тази причина започнаха шумно да празнуват и да се веселят…”
“Сега става ли ти ясно, че по-добре е някой да пребъдва в тихо благодарение, отколкото да се опива в шумна неблагодарност?
Понеже именно неблагодарността бе отворената врата за дявола. И ако някой все още не знае какво е неблагодарност, то кажи на такъв думите Ми, че неблагодарността е дух, който те кара да приемеш благословението, но да отхвърлиш благословителя! А всяко благословение, на което човек се отплаща с неблагодарност, се превръща в проклятие! И ефекта и силата на самото проклятие е в това, че никой не може да задържи Божие благословение, ако не е приел в сърцето си и Благословителя. Божиите неща остават Божии дори тогава, когато човек сметне, че са лично негови. Затова такъв е обречен да ги изгуби също толкова категорично, колкото е било и тяхното получаване. А как ти би задържал не само благословението, но и Благословителя?”
“Господи, има само един единствен начин и той е да Ти благодаря, благодаря, благодаря…”
Исус се усмихна, а после каза:
“Виждам как ти вече направи крачката към разбирането на благодарността, но другият ти крак остана вън от това разбиране. Затова нека ти притуря знанието, което не си получавал с видението, което ще ти дам…”
След последните Си думи Господ млъкна и аз усетих как в сърцето ми нахлу помазание от Святия Дух, дадено ми за съвършеното осмисляне на Христовата притча и всичките Му думи.