КРАТКА ИСТОРИЯ ЗА СЛЕДИТЕ ВЪВ ВРЕМЕТО

Мили приятели! Искам да ви разкажа една история, която от известно време блика в извора на сърцето ми. Това е история за връзката между Времето и Бога, каквато едва ли някой друг би ви разказал. Времето, само по себе си, е твърде лично и много повече субективно, като усещане, отколкото като дадена физическа реалност. Всички ние сме се родили и живеем на този свят, а Времето е това, с което наблюдаваме съществуването си. Но искаме или не – Времето тече и ни променя. А посоката от детството през младостта и до старостта винаги е една и съща. Няма да влизам в спорове и дискусии кой как усеща Времето в живота си. Нито ще отрека, че има хора със стари души в млади тела или с млади души в стари тела. Всичко това стои някъде встрани от историята, която искам да ви разкажа. Защото в нея ще стане дума за това как ние, човеците, можем да оставим следи във Времето. Следи не просто в спомените на някой скъп човек или в земни паметници и белези на материалното ни битие.
Не, приятели мои!
Историята, която ще ви разкажа, ще ви учуди с това, че човек има силата и способността да оставя следи в самото Време, така, че да бъдат забелязани не от останалите човеци в съвремието му, а от Бог, Който обитава измерението на Вечността. А ето това – човек да превърне Времето в посланик, който да предаде посланията му на Твореца, си е чудо на чудесата и въздигане в територията на Вечното и Непреходното. Затова нека повече не подлагам на изпитание търпението ви и да започна да разказвам историята, която се роди в сърцето ми…
Един човек решил да посвети целия си живот на Търсенето и Намирането. Търсенето винаги започвало с въпросите „Защо“, „Как“, „Къде“ и „Кога“, а намирането идвало с отговорите „Защото“, „Така“, „Там“ и „Тогава“. Колкото повече търсил човекът, толкова повече и намирал. Но дошъл миг в живота му когато пред търсещия му взор застанало Времето. И човекът започнал да го засипва с въпроси, както и да се взира за отговорите. Той с часове се взирал в махалото на стенния часовник и неподвижно съзерцавал дългата стрелка на минутите и късата стрелка на часовете. Но колкото и кръгове да превръщали минутите в часове, а часовете в денонощия, отговори от Времето не пристигали. Това накарало човекът да излезе от дома си и да се качи високо в планината, където започнал да търси Времето в изгревите и залезите. Но дори и след седмици от изтощителни наблюдения Времето ревниво пазело тайните си и не давало никакви отговори на наблюдателя. Накрая човекът се прибрал съкрушен в дома си и коленичил в стаята си, като призовал Твореца, казвайки Му:
„Господи мой! Ти Си ми дал търсещ дух и сърце, за да търся и намирам тайните в този свят! Много търсих и много намерих, но Времето, което Си ми отредил да изживея, не иска да ми разкрие тайните си. Потърсих го в часовника, но то остана безгласно. След това го потърсих в изгревите и залезите, но то пак остана безмълвно. Моля Те, Всевишни Боже! Разкрий ми тайните на Времето Си! И ме научи с Небесната Си Мъдрост как да оставя следи във Времето, а не само то да оставя следи в мене! Защото гледам посивяващите си коси, които някога бяха черни и разбирам, че Времето ме променя. Но когато погледна на звездите по Небето или на скалите в планината – те не се променят. Дай ми да разбера Времето така, че не само то да ме променя и оставя следи в мене, но и аз да го променя и оставя следи в него…“
В отговор на молитвата, която човекът изрекъл със съкрушено сърце, в стаята му изведнъж станало много светло и до него се появил ангел, облечен в блестящи дрехи. Той държал в дясната си ръка издута торба, която поставил на пода пред коленичилия молител. А след това му казал:
„Бог чу молитвата ти и ме изпрати да ти дам Неговия отговор за Времето. Затова се приготви да ме последваш и като начало употреби брашното в тази торба, за да замесиш и изпечеш хляб със собствените си ръце. Защото именно изпеченият хляб ще ти послужи, за да оставиш следи във Времето на Твореца…“
Човекът ахнал от удивление и побързал да изпълни повелята на Божия вестител, като изсипал брашното от торбата и го замесил в тесто, а след това го поставил в печката, където скоро бил готов изпечения хляб. Тогава ангелът извадил Небесен скиптър от мантията си и докоснал с него центъра на стаята, която мигновено се преобразила в бързо течаща река, над която се появил белокаменен мост, тъй щото човекът и ангелът стояли на средата на моста. А ангелът проговорил на човека, кавайки му:
„Тази бързо течаща Река е Времето, което си търсил, но досега не беше намерил. Отчупи парченце от изпечения хляб и го хвърли във водите на Реката, за да видиш какво ще се случи със следата, която би поискал да оставиш във Времето!“
Развълнуван, човекът отчупил къшейче хляб и го хвърлил във водите на Реката. А тогава къшейчето потънало мигновено, сякаш не било мек и дъхав хляб, а парче желязо. Докато още гледал и не разбирал това, което се случва, ангелът му проговорил, казвайки:
„Нека сега и аз да откъсна парченце от хляба ти, за да го хвърля във водите на Реката! А ти гледай какво ще се случи с моята следа във Времето!“
Така ангелът отчупил второто къшейче хляб и го хвърлил от моста в Реката. Но това второ парченце хляб, за разлика от първото, не потънало на дъното, но останало да плува върху водите на Времето, които бързо го отнасяли напред и нататък – до Вечността на Бога. Това накарало човекът с прекомерна почуда да запита:
„Защо двете парченца хляб имат толкова различна съдба във Времето, при все, че бяха откъснати от един и същи хляб? Защо ти, Небесен вестителю, остави следата си във Времето на Бога, а моето къшейче потъна като желязо на дъното?“
В отговор на въпроса на човека, ангелът прострял скиптъра си към Реката и докоснал мястото, където потънало първото парче хляб, като казал на човека:
„Виждаш ли мястото, което докосва скиптърът ми? Това място е „днес“ и „сега“ в твоето Време на този свят! Ти хвърли парченцето хляб, като искаше да оставиш в Реката само една краткотрайна следа, наречена „днес“ и „сега“, докато аз хвърлих второто парченце хляб, за да я превърна в следа и послание, която да стигне до Бога. Когато вършиш делата си в твоето човешко Време, търсейки моментната награда от благодарност и мигновения отзвук от стореното Добро, то тогава и следата ти остава нищожна и краткотрайна. Но ти сега отчупи още едно парченце от хляба и го хвърли с мисълта да оставиш следа не в битието на човеците, а в Битието на Бога!“
Възрадван, човекът отчупил парченце от хляба, и го хвърлил в Реката с думите:
„Боже, от днес нататък ще върша добрините Ти заради Твоята Вечност, и заради Тебе Самия! Моля Те да ме благословиш така, че да оставям следи в Твоето Време и в Твоята Памет, без да има никакво значение дали ще получа благодарност и отзвук от човеците в моето съвремие! Защото, влязъл в Твоето Време, аз вече имам всичко, което ме прави щастлив и осмисля дните на живота ми!“
В следващия миг третото къшейче хляб паднало в Реката, но не потънало, а започнало да се носи във водите й – като първата от вечните следи на един добротворец по Божията Воля. А ангелът, като докоснал със скиптъра си останалия хляб, отново му проговорил, казвайки:
„Сега Времето на Бога стана и твое Време! И Хлябът на Твореца – твое чудесно благословение, за да оставяш следите си в Божията Вечност! И така да намериш смисъла на целия си живот, в думите на Мъдростта Божия от стиха на Еклесиаст:
Хвърли хляба си по водата, защото след много дни ще го намериш!
А какво повече да искаш от това, търсачо на Истината?“
Ето така приключва историята, която се роди в сърцето ми. Дано тя ви послужи, мили приятели! За да отидете на този белокаменен мост в ангелското видение, и да започнете да раздавате всичката добрина от сърцата си, без да чакате благодарност и отплата от човеците, когато вече сте се запечатали в усмивката на Вечния и Свят Отец!

Стефан Главчев