1. СЛЪНЦЕТО НА ПРАВДАТА

Нека ти кажа, скъпи ми приятелю, че сам по себе си животът е отражение на състоянието на нашия дух. Защото духът е, който дава живота. И ако духът обитава някъде, то в крайна степен мястото, на което той обитава, непременно рефлектира в целия ни живот. Ако човек се чувства нещастен и ограбен, потиснат и напрегнат, тъжен и самотен, то самото място, на което обитава духът му, ще носи белезите на нещастие и грабеж, натиск и напрежение, тъга и самота.
Но идва миг в живота, когато нещо отвътре се променя. Някой идва да живее вътре в нас. Някой оживява и ден след ден, седмица след седмица, месец след месец Той става все по-реален и реален, докато накрая Той е по-реален, отколкото сме ние.
При теб така ли е? Той ли е по-реален или си ти?
Защото ако ти си по-реален, то тогава духът ти не е извървял пълния път на своето освобождение и осветяване. Няма да крия от теб, че през всички години на общение с Бога Исус ставаше все по-реален и по-реален за мен. И така дойде миг, когато аз вече разговарях с Него така естествено, колкото естествено не бих могъл да говоря дори с човеците около мен. Във всички тези разговори Господ слизаше при мен, а понякога хващаше духа ми и ме издигаше при Себе Си. Така се раждаха книги с Небесни откровения.
И този път, верен на Своята любов към мен, Господ хвана духа ми и ме издигна нагоре. Само след аз стоях пред Него, а изгледът Му ме порази повече, от когато и да било. Исус светеше. Исус светеше така, както нищо друго не може да свети. Неговата Светлина не беше като светлината на прожектор при разпит на арестант, нито като светлината на физическото слънце, от която те заболяват очите. Не! Това беше Светлина, пълна с Живот. Това беше Светлина, която се гмуркаше в духа ми, преминаваше през него и излизаше от него, за да се върне отново в Исус. Това беше протичаща Светлина, подобна на река. Тя ме подхващаше като нежна вълна или полъх на вятър, за да ме разлюлее и напълни и аз се чувствах разтворен до дъното на душата си в блестящите флуиди на божественото протичане. Така, от тази духовна опитност, аз за първи път разбрах, че Светлината на Исус е не просто светлина, която прави някого по-светъл от другите. Не! Това беше Светлина, която желаеше да направи всички толкова светли, колкото е и тя. Помисли върху това, скъпи ми братко. Защото ти, несъмнено, излизаш от дома си и имаш щастието да те гали физическата слънчева светлина. Но било, че те гали, тя не прониква по-дълбоко от самото ти тяло или дрехите, с които си се облякъл. Така аз стоях пред Исус и не знаех какво да кажа. А Той се приближи до мен и ми каза:
“Аз те издигнах тук, на това място, защото искам да говориш на Църквата Ми. Искам да й кажеш, че Сърцето Ми е развълнувано, защото след много малък миг тя ще е при Мене и Аз ще съм при нея. Искам да разкажеш за всичко, което ще видиш тука, защото Моите непременно трябва да бъдат преселени духовно тук преди самия свършек. Защото когато дойде свършекът, той ще завари и затвори всеки според мястото му. Ако някой дойде при Мене, той ще го направи, защото винаги е бил с Мене и духът му е бил преселен при Мене. На такъв животът му е бил скрит в Мене и той всякога е мислил за горното, а не за земното.
Но ако някой не дойде при Мене, то е, защото никога не е бил с Мене. И в мига на свършека духът и сърцето му са били във властта на тъмнината. Вие трябва да Ме познавате толкова съвършено, колкото ви познавам Аз. Ако ти Ме познаваш, но Аз не те познавам, то твоето познание е суетно, защото ако и да си чул за Мене, не си дошъл да живееш при Мене. Но ако ти Ме познаваш и Аз те познавам, то тогава на твоето познание ти си прибавил опитността от духовно общение и пребъдване в Мене. Кажи Ми тогава, какъв Ме виждаш сега?”
Слушах думите на Исус и не можех да отворя устата си. Защото докато Той говореше духът ми и сърцето ми плуваха в реката от Светлина, каквато бяха Неговите думи. Затова Му казах:
“Господи! Никога не съм Те виждал в такава голяма Светлина. Никога не съм си представял, че е толкова прекрасно и сладко за духа ми да гледа на Теб и Твоята привлекателност. Защото хиляди пъти съм си повтарял стиха от Еклесиаст:
“Наистина светлината е сладка и приятно е на очите да гледат слънцето…” (11:7)
Но ето, че сега Ти Си моето Слънце. И аз не мога да откъсна погледа си от Тебе. Какво Слънце Си Ти, Господи? Какво е това Слънце, чиято Светлина не само, че не иска да те ослепи, но иска съвършено да те просвети?”
Тогава Исус каза:
“Аз съм Слънцето на Правдата. Блажен и Свят онзи човек, който гледа на Мене и желае да върши дела, чисти като Моите. Такъв непременно ще се просвети от Светлината Ми и тя ще стане в него зародиш на ново слънце. Но за да гледа някой на Мене, то той трябва да ходи там, където ходя Аз. За да видиш Слънцето на Правдата, трябва да тръгнеш по Пътя на Правдата. Затова нека двамата с теб отидем на едно място, където ще ти покажа неща, които не си виждал…”
След последните Си думи Господ хвана духа ми и само след миг с Него се озовахме над земята.